Отец Сотир не си мълчеше. Казваше каквото мисли за другия направо в очите му, а не го одумваше зад гърба му. И си патеше. Не го долюбваха нито повечето му събратя, нито владиката. Не следваше принципа: ”Кажи му: аго, да му е драго!”, както го съветваше, когато беше стажант, един препатил възрастен свещеник, по-скоро следваше девиза: „Право куме в очи!” Може би, затова бе сменил пет храма. Три, от които беше обновил, а един – почти построил наново.
Като петгодишно момче, повлечен от батковците от махалата, той беше хвърлял камъни по прозорците на селския храм и този детски грях още го измъчваше. Дали неговите камъни бяха улучили някой прозорец не си спомняше, но сега му се връщаше – да ремонтира и строи църкви.
Може да не се радваше на благоволението на владиката, но съселяните му и енориашите от всички църкви, в които е бил и в тази, в която беше сега, го обичаха. Винаги беше готов да помогне и услужи, обръщаше внимание на всеки влязъл в храма, децата също го харесваха, умееше да намери общ език както с професора, така и с циганина. Да не говорим и, че на младини беше красавец и жените се обръщаха след него, когато вятърът развяваше расото му по улиците. Имаше хубав, плътен глас, пееше и служеше като по ноти.
Веднъж владиката беше дошъл в последния храм, в който служеше отец Сотир, да кръщава детето на един големец. Когато отец Сотир вземаше благословия от него в олтара, владиката го попита: „Отец Сотире, ти май не ме обичаш?” Преди време свещеникът имаше леко спречкване с владиката. „Че за какво да те обичам – отвърна му отец Сотир – да не си жена. Уважавам те заради сана ти, но не те обичам”. „Как можеш да говориш така на владиката?” – скочи веднага младият предстоятел на храма. „Спокойно – укроти топката владиката – с отец Сотир се знаем отдавна. Каквото му е на сърцето, това му е и на езика”.
След време владиката заболя, изпрати прошение до синодалните старци да се оттегли от митрополитската си катедра и без да изчака решението им отиде в един санаториум в епархията си, чиито сгради някога бяха собственост на църквата, но под давление на тогавашната власт бяха отстъпени на „трудещите се хора”. Никой от свещениците, които по-рано го заобикаляха и венцехвалеха, сега не благоволи да дойде да го види или поне по телефона да се поинтересува за здравословното му състояние.
Родното село на отец Сотир бешe на 20-тина километра от санаториума, където се лекуваше владиката. „Хайде да отидем да видим дядо Евмений – подкани отец Сотир попадията си. „Къде ще ходим, ти не помниш ли, че заради него хвана диабет, когато те премести в друга енория!” – „Било, каквото било” – отсече отец Сотир и тръгна сам към санаториума..
„За какво си дошъл, отец Сотире? – стресна се владиката, когато го видя. – Да се наслаждаваш на немощта ми ли? Сега ни здраве имам, ни власт. Или пък си дошъл да ме съдиш?” Последният израз леко подразни отецът. За него бе известно, че никога не осъждаше другите. Дори, когато някой му подливаше вода или пък бе чул, че друг говори лошо по негов адрес, той отправяше по адрес на недоброжелателя си неизменното пожелание: „Да е жив и здрав!” Сега отец Сотир си премълча, макар това да му костваше усилие. Все пак не беше дошъл при стареца да му търси сметка за минали неща, а като при болен човек. „Не, владико!” – възрази той след кратка пауза. – „Нали Господ е казал, че ако посетим болен човек, все едно Него сме посетили. Още повече, че ти си епископ – образ на Христа, както учи Църквата, и значи, в твое лице виждам Христос”. „Друго виждаш ти в мене! Долавям някаква ирония в гласа ти, но нейсе...”
И тъй като при болен, а още повече при владика, не се ходи с празни ръце, отец Сотир извади от торбата, която носеше, буца домашно сирене, яркочервени домати от собствената му градинка и бутилка домашна сливова и ги сложи на масата. На въпросителния поглед на владиката отвърна лукаво: „За подсилване на организма! Ако благословиш, владико?!”
След благословията на владиката отпиха първата глътка ракия. „Те, лекарите, не ми позволяват това, - посочи чашата - но аз, ако слушах всички доктори, досега нямаше да съм жив” – каза старецът. – „Знаеш ли, отец Сотире, - изпадна във внезапно откровение владиката - на хората не можеш да угодиш, един иска едно, друг – друго, и Бог не може да им угоди. Сигурно и на тебе в нещо не съм ти угодил. В едно се убедих с годините – трябва да гледаш на всички и на всичко все едно , че си шеф на психиатрия. Ти поне има с кого да споделяш, ще се прибереш в къщи, ще излееш болката си или горчивината пред попадията, ще прегърнеш децата си и ще ти олекне”. „Е, владико, – отвън може и така да изглеждат нещата, но отвътре си е съвсем друго. Ти бдял ли си цяла нощ над болно, с 40 градуса температура, дете и на сутринта да служиш, и цял ден да общуваш с различни хора, всеки, от които иска на минутата да му обърнеш внимание? Казваш за попадията – нали знаеш приказката колко вида попадии има – два: или е болна или недоволна. Пък мойта – хем болна, хем недоволна”.
„Да, отец Сотире... – каза владиката след кратък размисъл. - Чувал съм, че в римското право имало такава клауза: който се е съгласил доброволно да бъде ощетен, няма право да протестира. Всеки от нас и ти, и аз, сами сме си избрали кръста. Нека си го носим, доколкото ни позволяват силите ни и да не поглеждаме завистливо към кръста на другия, а Бог да ни подкрепя”.