Скъпи братя и сестри! В днешното евангелско четиво ние чухме притчата за блудния син. Тази толкова трогателна притча. И сякаш всичко тук е ясно за нас: по-малкият син – това е или всеки конкретен човек, или цялото човечество. Бащата – това е Бог. Притчата учи, че Господ е безкрайно милосърден, че няма грях, побеждаващ Божието милосърдие. В каквито и грехове да си паднал, никога не трябва да се отчайваш за своето спасение. Нужно е само да се опомниш, само да пожелаеш да се върнеш обратно при Бога и Господ Сам ще разтвори за тебе Своите обятия и ще излезе да те посрещне... Притчата има много ободряващ характер, приподнася ободряващ урок за грешниците, т. е. за всички нас, та ние никога, при никакви условия да не се отчайваме за своето спасение...
Да, всички това, безусловно е така. Но информативността на притчата е много по-дълбока, отколкото сме свикнали да мислим. Тя има още един много важен аспект, който обикновено остава практически извън нашето внимание и, който, действително, за мнозина е неразбираем. Става дума за по-големия син. Бащата имал и по-голям син, да не забравяме това.
Мнозина са склонни да разглеждат разказа за по-големия син просто като някакъв щрих, като второстепенен детайл, който няма особено значение, а е включен в тъканта на повествованието само, за да придаде по-голяма правдоподобност, приличаща на обичайна житейска ситуация Обаче не следва да мислим така, нали разказът за по-големия син заема значителна част от притчата, почти половината обем от текста. Нещо, което не подхожда на краткия и пестелив език на Евангелието. Епизодът с по-големия син носи не по-малко смислово натоварване, отколкото историята на по-малкия.
Какво отговорил бащата на по-големия син, съгласил ли се с него, ние не знаем, за това не се говори нищо. То ест притчата завършва с някаква недоизказаност, сякаш внезапно прекъсва. И ето тази недоизказаност не е случайна, тя трябва нещо да означава, трябва да насочва към себе си нашето внимание. Всяка недоизказаност – това е покана за размисъл. В дадения случай към размисъл за избора и за по-нататъшната съдба на по-големия син. На практика за по-малкия син всичко е ясно: той се е покаял, върнал се е при баща си, бащата му е простил. Всичко е ясно, никакви въпроси. Съдбата на по-големия син – ето в какво действително е въпросът на притчата. Какъв избор в крайна сметка е направил той? Признал ли е правдата на бащата, правдата на неговата всеопрощаваща любов или пък окончателно се е отвърнал от него, в търсене на мнима справедливост и справедливо въздаяние на всекиму според делата му?
Иначе казано, на изпитание на вярата се подлага и по-големият син. Всеки от тях имал свое изпитание. По-малкият син го издържал, за по-големия - още е неизвестно.
Ето ние, размишлявайки над тази притча и тълкувайки я, сме склонни да се оприличаваме на по-малкия син. Всъщност, това е приятно и комфортно: да, той претърпял изкушение, изпитание на вярата. Но в крайна сметка всичко завършило за него благополучно и щастливо. Обаче нека да опитаме да се съотнесем не с него, а с брат му. Може би, към това ни подтиква нас притчата с недоизказаността за неговата съдба? Нека се вгледаме в себе си: не приличаме ли често именно на по-стария син?
Ние, въцърковените хора, отдавна вярващи, отдавна ходещи в храма, често недоумяваме: защо в нашия живот отдавна вече не усещаме особените и явни благодеяния Божии? Като цяло ние имаме не по-малко проблеми, отколкото обикновените нецърковни невярващи хора. Ние също боледуваме и децата ни боледуват, и Бог сякаш ни е забравил. Молим се, постим, но вече отдавна не усещаме и не виждаме явен отговор на нашите молитви... Между другото, случва се да чуем и да видим как един или друг малко вярващ или почти невярващ човек, едва прекрачил църковния праг, получава бърз отговор на своите молитви, получава изцеление на тялото и на душата. Само да се допре до чудотворна икона или мощи, да постои за първи път в живота си на молебен и всичките му дела и животът му се подреждат. А ние с години и десетилетия за нещо се молим, и като че ли няма никаква полза, никакъв отговор… Защо е така? Защо има такава, както ни се струва, несправедливост у Бога? Може ли у Него въобще да има несправедливост?
Какво да кажем тук? Да, Бог е непонятен. Както е казано, Неговите мисли не са наши мисли. И да приемем Божията правда (именно Божията правда, търсеща да помилва и да оправдае грешника, а не Божията справедливост) не е много лесно. Тежко било за по-големия син да стори това. Понякога е тежко и за нас.
Ние всички отчасти приличаме и на този, и на другия син. Те двамата отчасти живеят в нас. В тази притча е историята на цялото човечество и на всеки човек по отделно. И недоизказаността на притчата означава незавършеността на нашия живот. Животът продължава, борбата продължава. Да ни даде Бог да издържим тази борба, да издържим изпитанието на вярата, както го издържал по-малкия син и както се надяваме, ще го издържи и по-големият син. Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев