Преди да стане свещеник, отец Трифон си представяше как проповядва в някой голям храм, думите му достигат без микрофон и до най-отдалечените кътчета на храма и докосват, и най-закоравелите сърца. Хора, пътьом влезли в храма да запалят свещичка за здраве, се заслушват в словото му, пропито от Божествена мъдрост, и запленени, остават до края. После питат служителите в храма кой е този духовник, как се казва, кога пак ще служи. Видни интелектуалци, все още търсещи Бога, лутащи се между източните учения и почитта към „пророчицата” Ванга и Дънов, идват да го чуят, търсят общение с него. Постепенно той ги приобщава към православието, става техен духовен наставник и изповедник.
Дълго отлагаше сбъдването на своята представа. Когато го питаха защо още не е станал свещеник той си измисляше оправдания от рода на: че не е много музикален, че не понася мъртъвци, че не иска да увеличава бройката на недостойните свещеници. Пък и не попадаше на подходяща спътница в живота. Когато завършваше богословското си образование, владиката беше го извикал в митрополията и му постави ребром въпроса: „Избирай – свещеник или монах?” Нямаше влечение към монашеското битие. „Тогава свещеник! – отсече владиката. - „Няма да търсиш идеалната жена. Ще гледаш да не е против вярата”.
Жена му беше далеч от неговия идеал за добра съпруга, но поне беше вярваща, от свещенически род. Несъзнателно бе изпълнил наставлението на владиката. Още първата година след брака тя започна да го увещава да стане свещеник, но той все не се решаваше. На третата година най-после склони. Новият шеф във фирмата, в която работеше, започна да му възлага несвойствени задачи, търсеше му кусури, критикуваше го пред колегите. По-късно узна причината: Някога шефът му имал връзка с жена му и искал да се ожени за нея, но тя му отказала.
Подаде съответните документи в митрополията, издържа изпита и бе ръкоположен първо за дякон, а след два месеца и за свещеник. След като изкара необходимия стаж бе въдворен в една малка квартална църква. Още като стажант той започна да проповядва на всяка служба, дори и да имаше само двама или трима човека в храма. Дошъл да го види негов състудент – свещеник в близко село и после разправял: „Отивам да го търся, църквата празна, а наш Тито (така го наричаха състудентите му) проповядва на клисарката и на певеца”.
Църквата, в която служеше, се намираше в квартал, населяван от потомци на бежанци от Егейска Македония, и от бивши жители на околните села – хора отрудени, не особено интелигентни, но простодушни и сърдечни. Отец Трифон проповядваше на висок стил, сякаш искаше да блесне с учеността си пред тези хора и да им каже: „вижте колко знам аз и колко вие не знаете”, цитираше в проповедите си не само светите отци, но и писатели, философи, учени. Понякога се питаше дали го разбират слушателите му, но се утешаваше с мисълта на един испански философ, който беше писал, че когато дон Кихот говорел на висок стил пред козарите, те, без да го разбират, са го разбрали. Докато не чу веднъж как една баба споделя с друга: „Много хубаво говорѝ отчето, само че не разбрах какво искаше да каже”. И тогава осъзна, че е нарушил един от основните принципи на омилетиката – дисциплината за църковното красноречие, който гласеше, че проповедникът трябва да се съобразява с духовното и интелектуално ниво на конкретните слушатели. Започна да се опитва да говори на по-достъпен език – да се вслушва в техните болки и тревоги, да подгрява техните надежди. И докато преди се респектираха от него, сега го заобичаха. Носеха му баници, погачи: „Специално за теб, отче, съм я омесила”. Знаеха, че има малки деца и винаги, когато беше дежурен, намираше пред иконостаса торба с лакомства. Така и не разбра кой ги оставя.
Понякога старата му неосъществена мечта да стане духовен наставник на интелектуалци му нашепваше: „Какво правиш тук, сред тези неуки хора?”, а той ѝ отговаряше: „Тъкмо заради вярата и молитвите на тези неуки хора, Бог още ме търпи”.