Любят нашенци да сипят хули връз милодрагото ни отечество. Един от безбройните укори гласи: българинът малко вярва, я виж как пълни препълни са гръцки черкви, руски, а и румънски. По тоя не/осъзнато коварен начин изричащ отсъдата лесно оневинява себе си: щом всички сме такива, оти да съм аз изключение, твърдението позволява уж безобидно да се тулим зад нечии гърбове. Но вместо да го правим, трябва да се замисляме: колко аз вярвам. И ако е нужно, искрено да кажем: аз не вярвам или оскъдно вярвам. С такова признание човек упреква себе си, затуй най-често го избягваме. Ала за Господ няма тайни, вижда кой каква вяра таи в своята душа, безполезно я крием от Него. И вместо безпоследственото българинът малко вярва, по-добре ще сторим, ако самите ние редовно, искрено се черкуваме, този е начинът миряни да опровергаваме с дела националното ни маловерие, зер, ако единствено го одумваме, никак не му се противопоставяме, a го косвено подкрепяме.