Отец Теодор, енергичен, с буен нрав, към 50-годишен мъж, който не беше пил един аспирин през живота си, внезапно се разболя и тръгна по лекари. А знайно е: тръгнеш ли веднъж по лекари, ще ти открият хиляда и една болести, и довериш ли им се, ще ти кажат, че само операция ще те оправи. И отецът им се довери.
Отец Теодор живееше и служеше в родното си село, което беше на пет-шест километра от морето, но не беше свещеник, а монах, не прост монах, а архимандрит. Беше подарил родната си къща и дворното място на Църквата, съгради в двора параклис и постави на първо време три бунгала, в които настаняваше през лятото деца от социални домове – „да помиришат и те море”, както казваше отецът. После, след като успя да осигури някакви средства по европейска програма за селските райони, махна бунгалата и съгради на тяхно място килии за бъдещите монаси. Междувременно бе преустроил родната си къща на игуменарна със столова към нея, опаса и двора със зидове, та бащиният му имот не само заприлича, но и придоби статут на манастир. Но други монаси, освен него, нямаше.
Беше дошъл за послушник един младеж, бивш възпитаник на социален дом. Въпреки че имаше вече резерви към възпитаниците на социалните домове, с благословението на владиката, отец Теодор го прие. Когато възлагаше на послушника да свърши някаква физическа работа за благоустрояването на обителта, оня му заявяваше, че е дошъл тук да се моли, а не да работи. А отец Теодор не се боеше и срамуваше от физическия труд. Запряташе ръкави и подрасник и мъкнеше тухли, камъни, торби цимент. След седмица послушникът изчезна. Явно се бе преуморил от молитвения си подвиг. Заедно с послушника изчезна и лаптопът на игумена, и известна сума пари, заделени за доизграждане на камбанарията.
Всяко лято манастирът на отец Теодор бе посещаван от бивши преподаватели на игумена от Богословския факултет. Не за да се отдадат на молитвен подвиг или на доброволен труд по облагородяване на манастира, а за да го ползват като почивна база за отскок до морския бряг. Това лято бе дошъл един доцент с жена си. Отец Теодор преди десетина дни бе напуснал болницата и се възстановяваше.
– Заприличал си на светогорски монах – каза му доцентът – блед, изпит от молитвени бдения и пост”.
– Да, бе, да... – възрази му отецът. – Само външно. Заприличал съм на варосана гробница*, а отвътре ... знаеш какво има. Теб ли да уча?
– Външният вид е отобраз на вътрешното духовно състояние” – настояваше на своето доцентът. – „Вътрешната ти духовна красота е избуяла навън”.
– Аз най-добре си знам какво ми е духовното състояние. Фарисей съм аз, безподобен. За какво го градих тоя манастир? Да кажат съселяните ми: виж какво е направил наш Тенчо (това бе светското му име), а те ме смятат за луд: „Хотел да бе направил, а той – манастир”. Мислех си: ще завъдя духовни чеда – да има на кого да го оставя, а то... Позавърти се като вършина някой, закачи, каквото може, и бяга. Но кой ще ме изтрае мене, лудия? „Легион ми е името” като на гадаринския бесноват.**
- Не се коси, отче! – опита се да го успокои доцентът. – Бог ще промисли. Нали всичко това за Бога си го правил, за Църквата, а не за себе си – за своя прослава.
Отец Теодор тежко въздъхна и започна да мете манастирския двор с такъв замах сякаш опитваше да измете от себе си всички съмнения, горчилки, разочарования и да подреди душата си... „Докато не дойдат другите, по-зли, духове”*** – помисли си той.
* Евангелие от Матея, 23-та глава, 27-ми стих
** Евангелие от Марк, 5-та глава, 9-ти стих
*** Евангелие от Матея, 12-та глава, 45-ти стих