Човек не „излита” във вечността на автопилот. В края на времената, когато ще свърши всичко земно, на хората предстои да преминат през изпитание - Последния съд.
Тогава ще бъде открито как е живял всеки човек, за какво е изразходвал дадените му таланти, и, съобразно с това, ще бъде определена неговата участ във вечността.
Този съд се нарича Страшен, но не поради тази причина, че Бог ще излезе на него като страшен прокурор, който скрупульозно ще припомни всички провинения на човека и ще му предяви обвинение с цялата строгост. Господ неизменно си остава абсолютното Добро и безграничната Любов, на които е чуждо пристрастието: за Него няма „любимци” и „пропаднали”. Христос обича последния грешник не по-малко от Своя верен апостол и евангелист Йоан Богослов, на когото Той, бидейки на Кръста поверил Своята Майка.
Праведният съд Христов се извършва по законите на Неговата любов. Преподобни Иустин (Попович) говори за голямото изключително щастие, че човека на Последния съд ще бъде съден именно от Самия Господ Иисус Христос, а не от сътворено от Него същество, което „още с това, че не е Богочовек, би трябвало да бъде погрешимо или във всеки случай, не е всезнаещо и не е всевиждащо в своите отсъждания за толкова неизказано сложно и загадъчно същество, каквото представлява човекът”.
И от самия човек на Последния съд не ще се изисква да се защитава, защото никой няма да го „напада”. Този съд затова и е наречен „Страшен”, защото на него в пълна степен ще се открие вътрешното състояние на всеки човек. В продължение на земния живот душата му е покрита от тялото и за околните е видна само неговата външност, „обвивка”. Когато ние, например, виждаме добрата, предразполагаща усмивка на събеседника, не можем със сигурност да знаем доколко тя е искрена. Ако сега съвсем не ни е известно какво се крие в душата на другия човек, тогава на съда Христов ще се открие неговата истинска същност.
Ще се разбере действително ли той се е стараел да върши добро или поради някакви лични съображения му било изгодно да се усмихва предразполагащо. Пък и за самия човека ще стане видно помагал ли е той на хората, защото това е изисквала неговата съвест или от греховни подбуди, например, от тщеславие, за да го похвалят, да го отличат от общата маса, или от корист, за да го издигнат на по-изгодна длъжност, или заради получаване на други земни „дивиденти”.
Но и не поради тази причина е страшен Последният съд. Причината се състои в това, че, когато на съда стане явно цялото съдържание на човешката душа (което в земния живот в цялата му пълнота вижда само Господ), и всички дела, слова, прикрити мисли на човека, тогава за всички: и за Силите Небесни, и за другите хора, и за самия човек ще стане очевидно - способен ли е той да живее с Бога в „единното пространство” на Неговото Царство. Нали на съда Сам Господ ще се открие на хората в цялата пълнота на Своята любов.
Сега от реалиите на духовния свят на човека е дадено да знае само това, което може да послужи за неговото спасение. А на Последния съд всеки човек „лице в лице” ще срещне Христос и ще разбере Кой е всъщност Бог. Всеки от живелите някога хора ще види Този, Който заради него отишъл на страшни незаслужени страдания, на обругаване от Своето творение, оплюване, мъчения, на най-позорната, мъчителна смърт, за да спаси от вечна смърт не някакво „абстрактно човечество”, а всяка личност като Свой най-голям, най-скъпоценен приятел.
Стоейки пред Христос, съзерцавайки Неговата открила се безмерна любов и благост, човек едновременно с това вижда своята душевна нагласа, изработена през земния живот и доколко тя съответства на любовта Христова и Неговата саможертва заради нас. Всеки сам със сигурност ще разбере откликвало ли е неговото сърце на призива на Божията Любов, използвал ли е той своята свобода за изпълнение на волята Божия, отказал ли се от себеугаждане, та макар в малка степен да отговори на Божията Любов.
Или пък, напротив, човек осъзнава, че цялото си време и сили е изразходвал за строителство на „вавилонски кули” - устройвал е живота си, автономен от Бога, според свои закони, не съвпадащи със законите на Твореца, направил „бог” самия себе си или своето пристрастие към нещо или към някого. В такъв случай и по-нататъшното му съществуване ще бъде също така „автономно” - далеч от Бога, вън от Неговата благодат. Това място е известно като преизподня, в чиито дълбини се крият нещастните грешници, лишаващи себе си от участта да бъдат с Христос. Мракът на преизподнята все повече се слива с техните тъмни души, отколкото с нетърпимата за тях светлина на Христовата благодат.
Господ по Своята любов и благост им дава такава възможност, защото Той постоянно търси повод да спаси – да привлече към Себе Си всеки от сътворените от Него хора, но при това никога не въздейства насилствено на човешката воля, Той е дал в този избор свобода. Бог е неизменяем, Той винаги, и за грешниците, и за праведниците, е абсолютната Любов, Неговата любов към всеки от нас е непресекваща и неизменна. В ада, по думите на преподобни Исаак Сирин, грешниците ще бъдат мъчени с огъня на Божествената любов.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
www.eparhia-kaluga.ru