– Ало, със „Света Петка” ли говоря? Кой е на телефона? – чу се провлечен женски глас в слушалката.
– Лично със света Петка няма как да разговаряте. На телефона е дежурният свещеник от храм „Света Петка”.
– Кой свещеник?
– Отец Даниил.
– А-а… Не Ви познавам аз Вас. Сигурно сте нов. Обажда Ви се една стара жена, към 85-годишна. Може ли да дойдете да ми четете молитви за здраве? Немощна съм, не мога да излизам.
– Къде живеете? – попита дежурният свещеник.
– В квартал Тополите.
– За какво става дума? – попита току-що влезлият възрастен свещеник.
Младият свещеник закри с ръка слушалката и преразказа накратко разговора с възрастната жена.
– Къде ще ходиш? На другия край на града е. Пък и там си имат църква. Да се обади на тамошните свещеници.
– Ало, обадете се в енорийския си храм, оттам да дойде свещеник – посъветва отец Даниил бабата и затвори телефона. После си помисли: „Можеше да отида. Вярно е, че е далеч, но е на път към вкъщи”.
На следващия ден бабата отново се обади. Този път търсеше конкретно отец Даниил:
– Вие ми обещахте да дойдете.
– Не съм Ви обещавал, но ще дойда. Кажете адреса. Ще намина надвечер, след като отслужа вечернята.
– И ако може да ми купите едно лекарство – назова го, – като дойдете ще Ви дам парите.
Отец Даниил обиколи няколко аптеки за лекарството, но накрая го намери. Почти беше стигнал до дома на бабата, когато звънна жена му с молба да се прибере по-рано, защото ѝ се налага да излиза и няма на кого да остави децата. Имаха две малки деца – момченце на 3 годинки и момиченце на 6 месеца. Обясни ѝ, че трябва да посети по служба една баба, нека помоли съседката да гледа децата. Жена му ядосана затвори телефона.
Отец Даниил прочете молитвите, които искаше бабата, каза ѝ, че бърза, но тя започна да разказва историята си: Мъжът и синът ѝ починали, дъщеря ѝ живеела в чужбина, пращала ѝ пари да преживява, но рядко се обаждала да я чуе как е.
– Само на Вас, миличък, се уповавам.
– Не на мен, на Бога се уповавайте!
Бабата продължи да се обажда всеки ден в църквата, а когато не намираше отец Данаил в храма, звънеше на домашния му телефон, понякога в неподходящо време – например, вечер, когато се налагаше да къпят бебето. Младият свещеник се опитваше да ѝ обясни, че има и семейни задължения, и не може да бъде постоянно на разположение, но баба Стойка си търсеше своето. Когато имаше възможност отец Даниил я посещаваше, пазаруваше ѝ храна и лекарства, изслушваше оплакванията ѝ от болежките и от съседите. „Старост – нерадост” и „самотия – душия” – повтаряше бабата.
Веднъж, след като през час му звънеше да каже колко е зле и охкаше по телефона, отец Даниил се обади на своя позната лекарка и я заведе при баба Стойка, като заплати на докторката прегледа. Лекарката не откри нищо обезпокоително. „Явно има нужда от внимание” – заключи тя. – „Кръвното ѝ е като на млад човек”.
След известно време потърсиха отец Даниил от една болница. Бабата била паднала в банята и счупила тазобедрена става, и трябваше да се заплати съответна сума за операцията.
– Но защо търсите мен? – озадачи се свещеникът. – Аз не съм ѝ роднина.
– Оставила е Вашето име и телефон за контакт – поясниха от болницата.
Отец Даниил си имаше свои грижи. Майка му, която живееше в неговото родното село, отстоящо на 50 километра от големия град, бе получила инсулт и трябваше през ден да прескача да я наглежда.
– Отче Данииле, може ли да дойдеш при мен, в митрополията? – обади му се една сутрин владиката. – Трябва нещо да поговорим.
След като го покани да седне, владиката му подаде един лист, изписан с разкривен почерк: – Има една жалба срещу тебе. Виж я!
Жалбата беше от баба Стойка. В нея тя описваше колко безчувствен и бездуховен човек е отец Даниил и какъв срам и позор за Църквата е той. Отец Даниил се опита да обясни какъв е случаят, но владиката го прекъсна:
– Подобни жалби има не само срещу теб, но и срещу свещениците от църквата в квартал Тополите. Така че са ми ясни нещата. Не се отчайвай! Нали апостолът казва: като правим добро, да не се обезсърчаваме и да не падаме духом, защото ще пожънем в свое време.
Горчива буца бе заседнала в гърлото на отец Даниил и той в момента не осъзна думите на апостола. По-късно се сети за тях и си каза: „Лесно е да цитираш Словото Божие, трудно е да го живееш, а аз съм още твърде далеч от това”.
*Послание на ап. Павел до Галатяни, 6 гл., 9 ст.