В името на Отца и Сина и Светия Дух! Христос воскресе! Днешната неделя след Пасха се нарича Неделя на разслабления. В Деяния на светите апостоли се разказва за това как апостол Петър изцелил Еней, осем години лежащ в разслабленост. И евангелското четиво днес ни разказва за човек, който тридесет и осем години не могъл да движи ни ръка, ни крак, лежал край Овчата къпалня, край Дома на милосърдието, където ежегодно ставало чудо: Ангел Господен слизал в къпалнята и радвижвал водата, и този, който пръв влизал в тази къпалня след раздвижването на водата, получавал изцеление. Множество слепи, хроми, сухи, както е казано в Евангелието, „изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата” лежали около тази къпалня в очакване раздвижването на водата…
Тридесет и осем години човек лежи край светинята и чака, кога да е, неговия живот нещо да се измени. Ето и ние именно така очакваме промени – изведнъж водата да се радвижи и всичко да мине от само себе си: и слепотата, и сакатостта, и глухотата, и безсилието, и разслаблеността, и парализата на волята...
Всеки от нас чака това. Но защо пък ние сме все такива разслаблени? Защо сме такива нищо неумеещи, за нищо неспособни? Минават години, но нищо не се случва, не се променя, човек така и си остава лежащ край къпалнята, където става чудото.
Всеки път в началото на Великия пост ние се надяваме: ето, накрая нещо ще стане, ще се измени в нашия живот. И действително, през Великия пост може много неща в живота на човека да се изменят. Но Великият пост отминава, а всичко си остава по старому. А понякога даже човек се отдалечава от началната точка, от която е започнал поста.
С какво, всъщност, времето на Великия пост се отличава от всяко друго време? Нима е нужно да изпълняваме други заповеди? Или да четем друго Евангелие? Или, може би, Христос става друг по време на Великия пост? Какво човек трябва да прави през Великия пост плюс това, за което е казано в Евангелието и в Божиите заповеди, на което учи Христос? Какво отличава днешния отрязък от живота от живота, който сме водили преди месец? В какво е съществената разлика? Никаква разлика няма. Просто човек през цялото време търси външен начин на действие – когато нещо ще бъде направено без негово участие. Лягаш да спиш горд, а на сутринта – изведнъж! – се събуждаш смирен!
Ето така и преминава животът, както е описано в Евангелието: тридесет и осем години човек лежи край къпалнята и чака чудото. А после при него идва Христос и го пита: „А ти действително искаш ли да бъдеш здрав? Сериозно ли искаш?” И този отговаря: „Да, искам”. „Е, тогава, – казва Христос, – вземи одъра си и ходи”. И това е всичко! Никакво раздвижване на водата, никакви външни действия! Просто искрен отговор на зададения от Христос въпрос: „А искаш ли наистина нещо да измениш в себе си? Готов ли си действително да направиш нещо за това? Или ще чакаш, когато всичко те отмине по чудесен начин?” И човек отговаря честно: да, искам. Става и тръгва.
Този въпрос на Христос е отправен към всеки от нас: а наистина ли искаме да станем и да тръгнем? Без да оправдаваме своята немощ, глупост, малодушие, леност, лукавство? Или пък е по-удобно да живеем с всичко това? Ето какво е странно: на човека му е много удобно да бъде разслаблен! Понеже в такова състояние той, като че ли, за нищо не отговаря. Аз съм сляп, глух, ням, немощен – какво ще ми вземат? Другите вън ходят, летят, вършат прекрасни дела – на тях им е добре. А аз лежа тридесет и осем години – и нищо не се случва с мен... Целият въпрос е в това: наистина ли ти искаш да оздравееш – да ходиш, да виждаш, да слушаш? Ако наистина, тогава си длъжен да носиш отговорност за всичко видяно – включително за видяното вътре в самия себе си, за всичко чуто – как ти се вслушваш, как реагираш на това, което си чул, което става после с тебе. Ако искаш наистина да ходиш – да бъдеш отговорен за пътя, който си избрал.
Често казано – човек не винаги иска такъв живот, защото тогава му се налага да изживява всеки ден отговорно, пълноценно. А това е трудно. Да, животът е прекрасен и удивителен, обаче пълнотата на битието е в готовността всяка минута да мислиш, да чувстваш, да анализираш, да поемаш върху себе си чуждата болка. Това е много сериозно – да живееш.
Затова когато Христос пита човека: „Искаш ли да бъдеш здрав?”, Той го пита: „Искаш ли да живееш? Истински да живееш?” И когато човек отговаря: „Да, Господи, искам да живея!”, Господ му подава такива сили, че той става и тръгва след Христос. Тръгва и не се бои от този живот. Не се бои да живее с Бога. Ето тогава става и чудото, когато човек наистина казва: „Да, Господи, искам да живея!”. Тогава и оживява човешката душа. И човек още тук, на земята, разбира какво е вечен живот с Бога, какво представляват Неговата любов и Неговото милосърдие, и започва да живее по-истински.
Истинският живот, като цяло, зависи само от степента на готовност на човека за него. Ако той не е готов и не иска нищо да променя – да пролежи до края на своите дни край вратата на Дома на милосърдието и даже, когато другите се изцеляват, все пак да каже: „Колко е добре на другите! А на мен няма кой да ми помогне, няма кой при мен, бедния, да дойде, да протегне ръка. На никого не съм нужен!”. На въпроса: „Искаш ли да станеш и да бъдеш здрав?” така и няма да се намери отговор...
Днешното Евангелие ни призовава, да отговорим, както този разслаблен, на въпроса: „А искаш ли да бъдеш здрав? Искаш ли да бъдеш жив?” Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев