Скъпи братя и сестри! Продължавайки мисълта, озвучена в днешното евангелско повествование, да си припомним как Господ ни е учил да гледаме и да говорим. Когато Спасителят минавал, след Него вървели двама слепци и буквално викали след Него: „Иисусе, сине Давидов, помилуй ни”; т. е. окажи ни Своята милост. Защо син Давидов? Вие знаете, по Своя произход Иисус Христос бил от рода Давидов, а, съгласно религиозните виждания на юдеите, очакваният месия трябвало да бъде потомък Давидов, седнал на престола и оказващ на хората милост.
Ние често не обръщаме внимание на поведението на тези слепци, но то по своето качество е удивително. Хората вървят след Спасителя, влизат с Него в чужд дом. Според нашите разбирания – това е някаква дързост, неучтивост. Но слепците разбирали при Кого идвали, затова с вяра и дръзновение молели Господа за милост. Спасителят ги попитал: „Вярвате ли, че мога да ви изцеля?”, те отговорили утвърдително: „Да, ние вярваме”. „Нека ви бъде според вярата ви” - прозвучал гласът на Спасителя.
Тяхната вяра се оказала непосрамена, тяхното упование не останало нечуто от Господа. Ние често слушаме от хора, които не желаят да дойдат при Бога, как те оправдават своите, така наречени, „атеистични” светоусещания: „Аз молех веднъж Бога, но Той не ме чу; имах добър приятел, той умря, къде беше Бог, когато моят приятел умираше”. То ест те вече са готови да се разправят с Бога. Господ не дал, значи Бог няма. Ето удивителна, бих казал, философия, построена върху горделивост, самомнение и тщеславие. А нали трябва да разберем, че трябва молим Бога както същите тези слепци. Буквално да изпросваме от Него желаното, и, на първо място, спасение. Спасение от какво? От нашите страсти, от нашата духовна слепота. От нашето безчувствие и телесно, и духовно. От нашата обсебеност.
След изцелението на слепците, Спасителят ги помолил: „Вървете и никому не казвайте”. С това Господ скрива Своите добродетели. Защо? За да научи всички нас да не се хвалим със своите добри дела, подражавайки на Христос в добродетелите, пребивавайки в милосърдие, кротост и смирение.
Припомних си подобен случай, как монасите от първите векове подражавали на Христос, скривайки своите добродетели. В Александрия живял такъв авва Виталий. Той бил вписал в своя синодик (списък с имена за споменаване) имената на всички блудници вАлександрия и ежедневно се молел за тях. Монахът се трудил, заработвал пари със своите ръце, с тези пари той си купувал за прехрана по порция боб на ден, а всички останали пари харчел по следния начин – отивал при блудница вечер и казвал: „Ето ти моята надница за деня, никъде днес не ходи, никого не кани, не греши”. Така, докато блудницата спяла, авва Виталий се молил за нея. А на сутринта се оттеглял, като молел блудницата никога и никому, докато е жив, да не разказва за неговите добродетели.
Разбира се, на монаха се присмивали, говорели за него всякакъв род небивалици, но той с кротост и смирение вършел своето добро дело. Той спасявал душите на тези нещастни жени, много от които оставили блудния грях, избрали друг житейски път. Действително всички жени пазели тайната на монаха и само една от тях се опитала да разкаже за неговите добродетели, но в този момент я нападнал бяс и, жителите на Александрия стигнали до извода, че авва Виталий е голям грешник, още повече раздувайки мръсните лъжи за него. Но това не смутило монаха. Той вършел дело Божие, оказвайки милосърдие на хората, спасявайки техните души.
По-нататък, в евангелския разказ ние чуваме как при Спасителя довели бесноват човек, обладан от беса на немотата. Бесноватостта бива два вида: бесноватост от беса и бесноватост от нашите страсти. Ако в човека е влязъл бяс, по допущение Божие, човек не носи за това отговорност. Но ако ние самите сме обладани от своите страсти, тогава отговорността е наша.
Ние трябва да се стараем да говорим на езика на Божествените истини, без да осъждаме никого, без да проклинаме и благодарейки на всички. Ние трябва да се стремим нашият взор винаги да бъде насочен към Христос, да се стремим да изпълняваме Неговите заповеди. Само тогава правилно ще виждаме и правилно ще говорим.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев