Ето приключи още една църковна година в нашия живот. Започва нова. С каква духовна нагласа я посрещаме?
В Евангелието намираме следната мисъл: „С търпение спасявайте душите си” (Лк. 21: 19). Не може да бъде възпитан духовно този човек, който не умее правилно да понася трудностите. Това е много важно. И ние виждаме това от евангелския пример с разпятието на Христос и двамата разбойници. Единия от тях хулил и Бога, и хората, и страдал от това още повече. Другият, благоразумният разбойник, напротив, осъзнал своя изминал живот, разбрал, че получава заслуженото според делата си.
Оказва се, чe всички добри, прекрасни, предизвикващи уважение качества, действително правещи човека голям, са съпроводени с подвиг, труд, скърби и страдания. Рядко се срещат хора, които са изживели живот без скърби.
Самият кръст, който ние носим на себе си, се състои от две пресичащи се прави – хоризонтална и вертикална. Хоризонталната е това, което става с нас въпреки нашата воля: заболявания, които не са ни подвластни, природни катаклизми, обективни неприятности, войни и т. н. Колко важно е тази скъпоценна хоризонтала да се използва за добро! Да не обвиняваме никого, да не хулим нито хората, нито Бога, а да се опомним. „Заслуженото според делата си получавам!” И този, който така оценява ставащото, получава добро. Христос казал на благоразумния разбойник: „днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лк. 23: 43). За какво? За това, че всичко разбрал и казал: „…ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си” (Лк. 23: 41).
Какво представлява вертикалата на кръста? Това са нашите външни подвизи. Например, ние се самопринуждаваме да се помолим, когато не ни се иска, да се сдържаме, когато искаме да похапнем обилно, да си пийнем. Ние правим това заради изпълнението на Божиите заповеди. Понеже, както писал свети Исаак Сирин, „заповедите са ни дадени от Господа като лекарство, за да ни очистват от страстите и грехопаденията”. Разбира се, сами по себе си външните подвизи, каквито и да са те, не очистват душата. Освен това, така нареченият телесен подвиг: поклони, пости, милостини и така нататък, – сам по себе си никак не очиства човека. Всички тези дела едва тогава стават вертикала на кръста, която откъсва по малко човека от земята, когато човек се труди над очистване на душата от страстите: тщеславие, гняв, ревност, лукавство и т. н. Без това телесните подвизи могат да погубят човека. Човек може да се възгордее, ако не обръща внимание на най-главното.
На Бога не са нужни нашите подвизи, не са нужни никакви наши дела, даже добродетелите, нищо не Му е нужно. Свети Исаак Сирин писал така: „Въздаянието (т. е. благата, получавани от Бога) биват не добродетелите и не труда заради тях, а произхождащото от тях смирение”. И ако липсва смирение, напразни са всички трудове, всички добродетели – всичко е напразно!
Тук се докосваме до самата същност на християнството, която често убягва от нашето внимание. Че добродетелите са необходими, че трябва да се трудим – ние знаем. Но те са нужни само дотолкова, доколкото привеждат човека към смирение. Какво значи към смирение? Да прозрем, че сами сме неспособни да се справим със своите грехове, навици, страсти. Ненапразно игумен Никон (Воробьов) писал: бойте се като от огън от тщеславието, защото то унищожава всички добродетели на човека. Затова е важно да бдим над себе си и, съгрешили, веднага да се каем, за да не загубим това, което е направено. Представете си, човек строи, не спи, не яде, и изведнъж – поднесъл кибрит и запалва всичко със собствените си ръце. Така и всички наши така наречени добри дела изгарят от тщеславието, завистта, гнева, враждата, лукавството и тем подобни.
Целият вътрешен подвиг на човека трябва да се съсредоточи върху покаянието и върху това, което му съдейства. Ако имаме навикът да оправдаваме себе си и да виним другите, тогава се намираме на лъжлив път! Ако в душата ни няма мир, ако сме неспокойни, значи, най-основното в нашия духовен живот – фундаментът е гнил! Трябва да се стараем според силите си да превърнем целия си живот в покаяние, да неи осъждаме другите хора, а молитвено да въздишаме за тяхното спасение, всичко, което ни е пратено да възприемаме като най-полезно. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев