Скъпи братя и сестри! В днешното евангелско четиво чухме притчата за злите лозари. Тази притча била произнесена от Господа в определен исторически контекст. Христос отивал в Йерусалим, за да отдаде живота Си за спасението на целия свят. Той знаел, че ще бъде предаден от Своя собствен народ и разказал тази притча, за да напомни на тези, които ще станат Негови предатели, каква участ ги очаква, както и всеки човек, който отхвърля Бога.
Историческият контекст се променя, но значението на притчите на Господа Иисуса Христа остава неизменно. Ние и днес виждаме многообразни опити разни хора и разни сили да унищожат християнството или да го изведат зад пределите на обществения живот, да подкопаят значимостта на християнството и Църквата, да отстранят християнските символи и упоменаването на християнските празници от общественото пространство. Всичко това се прави като че ли в името на мира, на толерантността. Казват: защо в училището по стените да висят разпятия, ако това може да оскърби чувствата на учещите се в това училище мюсюлмани? Или защо да наричаме един от най-важните християнски и общонародни празници Рождество Христово, когато може да се измисли някакво друго неутрално название, което никого да не обиди? И ето така постепенно се опитват да изгонят християнството, християнското наследство, самия Иисус Христос оттук, където християнството в продължение на векове е било проповядвано и където то културно и духовно е оплодотворявало живота на цели народи.
Ние, православните християни, сме призвани да имаме Христос в своето сърце, да носим словото Христово на хората, да научим своите деца на християнската вяра и чрез тях да предадем тази вяра на бъдещите поколения на нашите внуци и правнуци.
Всеки път, виждайки деца в храма, аз се питам: ще останат ли те в Църквата или когато пораснат, ще си тръгнат от нея? Бих желал всички ние, възрастните да си задаваме този въпрос относно нашите деца, нашите внуци, нашите близки. Какво можем им дадем, докато те още са готови всичко да попиват като гъба, какво ще им кажем, докато те още ни слушат?
За да запазят децата през целия си живот любов към Църквата, ние трябва не просто да ги приучим да стоят на богослужението в стойка мирно или да ги заставяме да идват в храма, понеже така повелява Бог или да считаме, че това е полезно за тях. Ние трябва да научим нашите деца на истинската християнска вяра, за да разбират защо им е нужен Христос и как може животът в Христа и животът в Църквата да повлияят на целия им по-нататъшен житейски път. Ние трябва да се постараем да направим така, че тези деца, станали възрастни, да останат в Църквата и да предадат тази вяра на своите потомци.
За това се изисква голямо изкуство и огромно усърдие. Самите ние трябва постоянно да възпитаваме себе си в християнската вяра. Ние трябва да узнаваме все повече и повече за християнската вяра, да четем светото Евангелие, творенията на светите отци, книги от съвременни православни автори, за да разберем какво представлява християнската Църква.
Разбира се, приобщаването към Христос и към Църквата става не чрез интелектуално развитие, а чрез живот в Христа. И всеки от нас трябва да се запита: какво правим като християни, за да въплътим в живота това, което сме прочели в Евангелието. Вършим ли всичко това, на което нашият Господ Иисус Христос ни е научил в Евангелието? И ако ще живеем в Христа, ако с живота си в Христа вдъхновим нашите деца, тогава и те ще последват нашия пример, ще останат в Църквата и ще живеят така, както ни е заповядал нашият Господ Иисус Христос.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев