Днес Църквата отбелязва празника Покров на Пресвета Богородица – празник на молитвата и надеждата. Надежда на това, че в най-трудната минута Божията Майка ще ни защити, покривайки ни със Своя омофор.
От историята знаем, че благодарение на застъпничеството на Богородица бил спасен от разрушение и гибел цял град. В думата „покров” има нещо топло и родно.
Свещеното Писание също говори за Божествения благодатен покров над всички нас. В това е цялата същност на Евангелието: Христос ни е освободил от всякакъв грях, принасяйки изкупителна жертва.
В осма глава на Посланието до римляни апостол Павел казва: „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас? Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?”. Същият апостол Павел ни казва: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? както е писано: "заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане". Но във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби”.
Аз искам да обърна особено внимание на тази фраза. Ние удържаме победа над разочарованието, съмнението и греховете благодарение на Този, Който ни е възлюбил. То ест ние ще победим, не защото сме подвижници, а защото Бог е дошъл при нас.
Апостол Павел казва също: „Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ”. Това е основното послание на Новия Завет. Ние сме оправдани, ние сме покрити с Неговата благодат. Но идва дяволът и започва да ни смущава: „Е, каква любов? Как може Бог да те обича? Погледни се, погледни живота си. Ти си отхвърлен от Бога”. След това у човек се появяват съмнения: „Навярно, това е истина. Едва ли Господ ще ме помилва”. И в нашето обкръжение винаги се намират хора, които започват да ни пригласят: „Да, не можеш да се надскочиш. Грешник беше, грешник и ще си умреш”.
Веднъж при известния педагог Макаренко довели безпризорно момче. Той поговорил с него, а после казал: „Аз ще го взема при себе си”. Попитали го: „Как можеш да го вземеш при себе си, без да знаеш нищо за миналото му?”. Макаренко отговорил: „Не ми е нужно да знам нищо за миналото му”. Аз поговорих с него и узнах неговото бъдеще”. Господ също така ни казва: „Аз те призовавам, защото зная твоето бъдеще. Аз те призовавам в Своята Църква. Аз те призовавам в Своето Царство”.
За да постъпиш в престижен университет е нужно добре да се учиш. За да станеш част от Божията Църква, не е нужно да полагаш изпити. Иска се само едно – желание. Желание да се измениш и да живееш с Бога. Господ казва: „Аз те призовавам, защото зная кой си ти; зная твоето бъдеще”. С това завършва осма глава на Посланието на апостол Павел до римляни. Посланието не свършва с това – там има още няколко глави. Прочели ги, ние узнаваме, че нищо не е способно да ни отлъчи от любовта Божия. Нищо, освен нас самите. За съжаление, често става така.
Господ оправдава човека, изпълва го с жизнена сила. Струва ти се, само живей и се радвай. Но случва се, идваш в храма, където се молят на Бога твоите братя и сестри, и стоиш мрачен и подозрителен. Изглежда сякаш, че не вършиш грехове, стараеш се да спазваш Божиите заповеди, но защо няма радост. Защо? Понеже в тебе се е вселило осъждането. А как да не се всели, ако наоколо са само негодяи. Там съседката какви ги върши! А колеги по работа! А правителство с неговите реформи! Е, как да не ги осъдиш?
Но в Евангелието напълно ясно е казано: „Не съди и няма да бъдеш съден!”. Апостол Иаков в четвърта глава на своето послания пише: „Не се клеветете, братя: който клевети брата или съди брата си, той клевети закона и съди закона; ако пък съдиш закона, ти не си изпълнител на закона, а съдия”. Не заставайте на мястото на съдията, не се занимавайте с несвойствена работа – това е Божие дело. Господ казва: „Това е мое дело – Аз ще въздам!”.
Христос дошъл в този свят, за да ни освободи от греховете, но, въпреки това, някои считат себе си в правото си да съдят околните. То ест тези, заради които Христос умрял на кръста. Когато осъждаме някого, ние сами се поставяме на подсъдимата скамейка. И колкото ни е по-зле, толкова повече осъждаме другите. Даже в храма може да се срещнат мрачни, мнителни и подозрителни хора. Така че какво да правим? Трябва да престанем да осъждаме! Не трябва за никого да говорим лошо. Даже мислено не следва да осъждаме околните. Когато ти осъждаш, снемаш покрова Божи от самия себе си. Престанал да съдиш, ти сам преставаш да бъдеш подсъдим. И тогава изпитваш лекота. Тогава има дръзновение в молитва. Тогава радост изпълва сърцето ти.
Никой и нищо не е способно да ни отлъчи от любовта в Иисуса Христа.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев