Може да се чуе от хората, че Евангелието Христово – това е добра книга, но тя е написана преди две хиляди години за хората от онова време и в нашия съвременен живот евангелските заповеди не винаги са приложими.
Какво пък, нека отворим самото Евангелие.
В днешната евангелска притча за сеяча (Лука 8:5-15) също се говори, че семената на евангелското слово често лошо се възприемат. Те не пускат корен (Лука 8:13), потъпкват ги (Лука 8:5), задушават ги плевели (Лука 8:14).
Но Евангелието разкрива и причината, поради която става така. Причината е в тази почва, на която падат семената на словото Христово. Вместо на плодородна земя те попадат на сухия път (Лука 8:5), а някои – на скала (Лука 8:6), а други – в бодливия трънак (Лука 8:7). Тази почва е човешкото сърце.
Да вземем коя да е евангелска заповед: например, „обичайте враговете си” (Лука 6:27). Или да вземем това място от Евангелието, където апостол Петър пита: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?” А Христос отговаря: „не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем” (Мат. 18:21-22) – то ест, безкрайно много пъти да прощаваме.
И каква е нашата реакция на тези заповеди?
Ние като цяло сме съгласни, че е нужно да се прощава. Но не в нашата конкретна житейска ситуация, не на този, който ни е обидил. Понеже това, което той прави, като ни се струва, преминава всякакви граници.
И навярно, тогава ние сме „…ония /хора/, които, кога чуят словото /Божие/, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение” (Лука 8:13).
Нежеланието да променим нещо в себе си ни пречи да изпълним словото Христово. И често – неразбирането за това какво представляват заповедите Христови.
Неговите заповеди не са сух морал и забрани, а животворящо слово Божие. Със Своето слово Христос Бог създал Небето и земята, установил нейните физически закони. Установил нравствения закон, който лежи в основата на живота на сътворения от Христос човек. И в евангелските заповеди Христос разкрива пред нас този нравствен закон.
И когато ние живеем според заповедите Христови – ние се приобщаваме към истинкия живот. Ние разкриваме в себе си образа Божи, то ест, всички тези духовни и творчески качества, които са заложени във всеки от нас от Христа Бога. Ставаме по-силни от обидите, по-силни от своите слабости. И се уподобяваме на Христос.
А ако не постъпваме така, както ни призовава да постъпваме Христос Бог, нека поне имаме мъжество да признаем това. Нека се стараем да не оставаме встрани от истината и да осъзнаем смисъла на една или друга от заповедите Христови.
Защо Христос казва: „обичайте враговете си”, „прощавайте безкрайно число пъти”?
Това е нужно преди всичко на нас самите. Да простим на обидилия ни – това значи да видим в него човека. Да видим в него „свой”, а не чужд. Нали ако не видим в човека – човека, тогава в какво състояние се намираме?
Да „позволим” накрая, вътрешно да позволим, на другия човек да има свой маниер да се усмихва, да говори, да ходи; да приемем даже неговия маниер да не отговаря веднага на нашите въпроси, а може би – маниера да отговаря още преди да сме приключили да зададем своя въпрос. Това са примери, за да поясним, че ние също имаме свои „маниери”, които не на всички се харесват.
Не е просто да променим себе си. И без благодатната помощ на Христа това е невъзможно. За това ни е нужна ежедневна молитва към Христос, съединение с Него в Тайнството на Причастието и искрено покаяние.
Ако ние сме с Христос, тогава можем да задържим в своето сърце семената на Неговото живително слово (Лука 8:15). Въпреки опитите на нашите страсти да потъпчат тези семена (Лука 8:5, 8:12), въпреки тези плевели, които се опитват да прорастат в нас самите.
Ако ние сме с Христос, тогава можем да бъдем тази добра земя, в която прораства Неговото слово и принася плод (Лука 8:15): милосърдно сърце, твърда воля и трудолюбив ум; взаиморазбирателство с другите хора.
През целия ни живот: на работа и на път за работа; в нашата енорийска общност, в семейството – „сами себе, и един другиго, и целия си живот – целия наш живот – на Христа Бога да предадем!” Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев