Навярно, мнозина са забелязали, че църковните хора много обичат да дават съвети. Ти още не си успял да влезеш и започват да те съветват: как да изглеждаш, какво да мислиш, как да живееш. Някой възприема това като норма, някой се възмущава… Така или иначе свещениците нерядко чуват от идващите в храма, че близките им не искат да ги слушат, макар те, по собствените им думи, да им желаят само доброто и спасението на душата. Какъв е проблемът? Нали те просто се опитват напълно да регламентират живота на своите домашни, да го преправят по свой вкус и стил… Те заставят всички да повтарят малкоразбираеми формули, канят ги на странни събрания, на които, макар и да е красиво, но е напълно неразбираемо… В крайна сметка именно така изглежда всичко това от гледна точка на тези, към които е насочено. За никого не е тайна, че много често религиозните хора се разглеждат като нетърпими и натрапчиви, защото те през цялото време се опитват да натрапват своята гледна точка и своите ценности…
Днешното четиво започва с това, което Христос казва на Своите ученици: „който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил.
Какви различни чувства могли да породят тези думи в тези, към които са били отправени? Това е и чувството за собственото величие, за собствената си значимост, нали те говорят от лицето на самия Христос, а Христос говори от лицето на самия Бог! Но тези думи биха могли също да породят чувство за отговорност за всяко казано слово.
В действителност, чули подобни думи, лесно е да се направи още една крачка, която съзнателно или безсъзнателно правят мнозина църковни хора. Можеt да си кажеш: тъй като аз съм християнин и излагам апостолското учение, значи, който слуша мене, слуша Христос, и който се отрича от мене, се отрича от Христа и от самия Бог. Особено страшна е такава позиция с това, че човек поставя знак за равенство между това, което е казал Христос, и това как той Го е разбрал. Но нали никой от хората не е застрахован от грешки?! Може би, ние действително сме съумели да съхраним трезвостта на своето сърце и правилно сме разбрали Христа… Но, може би, и иначе… ние отдавна сме могли да приемем за Христово учение това, което ни е изгодно, това което сме разбрали и то както сме го разбрали… Какво става по-нататък? Вместо да яви на хората лицето на Христов ученик, човек може да им покаже своето лице, възприемайки отношението към своите думи като отношение към думите на самия Христос. И ето такъв човек започва да изисква от околните това, което Бог съвсем не изисква от тях, и, напротив, за най-главното може просто да забрави.
Много характерно е как показана радостта на апостолите и това как ги вразумява Христос. Те се завръщат след проповедта и с радост говорят, че даже бесовете ги слушат… Колко често и радостта на християните се заключава в това, че са започнали да ги слушат, макар и не духове, а прости хора… Ах,вижте, как внучката, накрая, започна да се облича така, както на мен ми харесва, ах, погледнете, синът повече не слуша музиката, която не ми допада… Христос пък казва, че в послушанието на другите към нас няма особен повод за радост, защото подчинението не е нашата цел. На какво трябва да се радваме? На това, че имената ни са написани на небесата. А това може да стане само в един случай – ако ние казваме истината за Бога. Ако правилно сме разбрали Бога, ако действително сме Му открили своето сърце, би трябвало да разберем, че нашата цел не е привеждането на хората към покорност, но привеждането им в Царството Небесно.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев