Бог докосва всеки човек по различен начин. Друг е въпросът дали ние усещаме Божествения полъх или сме потънали в дребните си радости и тегоби, казва в интервю за БТА свещеникът от столичния храм "Св. София" отец Йоан Карамихалев, автор на книгата "Лъх от тих вятър". Това Божие докосване може да е нечия усмивка и добро отношение, внезапно обзелия ни възторг, дарувана утеха в дни на тревога и скръб, порив за вършене на добро, добавя той.
Според него много хора погрешно смятат, че да бъдеш християнин означава да си намръщен и суров, докато Библията твърди: "Весело сърце е като цяр благотворно, а отпаднал дух кости суши." Той припомня, че не трябва да чакаме нищо наготово: "Бог, образно казано, протяга към нас ръка, но ние трябва да извървим пътя към тази протегната ръка".
Отец Йоан Карамихалев е завършил Духовната академия в София и е специализирал богословие в университета в Регенсбург, Германия. Той е член е на Съюза на българските писатели. Автор е на сборника с проповеди "Изказване на Тавор" и на четири стихосбирки, които подписва със светското си име Янчо Михайлов: "Паралелни монолози", "Трохите от пейзажа", "Дни без море", "Притоплени надежди". В края на миналата година излезе и сборникът му с разкази "Лъх от тих вятър".
Книгите си описва с думите: "Както в човешкия живот хубавото и лошото се преплитат, така и поезията носи в себе си болката от прозаичността на живота, а прозата се нуждае от еуфоричния изблик или приглушения стон на поезията."
Избрал е заглавието "Лъх от тих вятър", защото насочва вниманието на читателя към търсенето и разпознаването на Божествения полъх отвъд видимото, към търсенето и разпознаването на доброто, на красивото и благородното в делничното и в наглед несъвършеното. Посочва, че разказите му не са жития на светци, нямат тези претенции, а са за обикновените хора в Църквата, хора повече или по-малко увредени от греха, но все пак, дошли в Лечебницата - в Църквата, за да се изцерят, хора падащи и ставащи, които имат своите сривове, но и желанието, стремежа да се поправят.
Акцентът днес пада върху телесното ни оцеляване, а душата е оставена на заден план, смята отец Карамихалев. Разкъсват се семейни връзки, пазим се от прегръдката. Насажда се една несвобода, нелюбов, отчужденост, отбелязва той. От това трябва да се опитаме да се избавим, като се стараем да вършим дела на любов: да прощаваме, да утешаваме, да окуражаваме, да носим радост, да помагаме, както и с каквото можем.
Всяко изпитание в нашия живот следва да предизвика у нас някаква положителна промяна. Да ни накара да преосмислим ценностната си система, начина си на живот и да преминем през това изпитание по-мъдри и по-добри, посочва отец Карамихалев. Не е добра реакция да се поддаваме на страха и да изпадаме в отчаяние. Нима досега не e имало болести и скърби, войни и природни бедствия, нима досега не са умирали хора, пита той и добавя, че по-страшни са последствията за душата.
Надеждата на автора е, че с разказите си ще помогне за взаимното опознаване на свещениците и другите хора: "Ако четейки моите разкази, някой външен за Църквата човек промени своите погрешни предубеждения спрямо църковните хора и ги почувства по-близки, по-симпатични - значи книгата ще е изпълнила своето назначение."
Следва пълният текст на интервюто:
Въпрос: Не се случва често свещеници да открехнат расото, зад което са "скрити" и да покажат, че и на тях нищо човешко не им е чуждо. Иска се смелост за това. Вие го правите в своите разкази, част от тях дори могат да бъдат определени от някои фанатизирани читатели като твърде свободомислещи, а и неполиткоректни на места. Очаквате ли и критични реакции след първите възторжени отзиви на журналисти и писатели за сборника ви с разкази "Лъх от тих вятър"?
Отговор: Разказите ми не са жития на светци, нямат тези претенции, а са за обикновените хора в Църквата, хора повече или по-малко увредени от греха, но все пак, дошли в Лечебницата - в Църквата, за да се изцерят, хора падащи и ставащи, които имат своите сривове, но и желанието, стремежа да се поправят, да следват примера на Христос. Както казва мой приятел художник: това са едни човешки истории. Нормално е не всеки да хареса тези разкази, но ако някой разпознае себе си, своите скрити недъзи и слабости в постъпките на някой от героите и пожелае да се промени, или ако четейки тези разкази някой външен за Църквата човек промени своите погрешни предубеждения спрямо църковните хора и ги почувства по-близки, по-симпатични - значи тази книга ще е изпълнила своето назначение.
Що се отнася до расото, то не е прикритие за духовника, а още по-голям дълг и по-голяма отговорност от тези, които носи всеки редови християнин, от всеки човек.
Въпрос: Има ли моменти, в които отец Йоан Карамихалев цензурира писателя Янчо Михайлов и как писателят приема това?
Отговор: Това, че подписвам литературните си творби с рожденото и бащиното си име, а богословските - с името, което ми е дадено при ръкоположението ми за свещеник и с фамилното си име, не значи, че в мен живеят в противоборство две личности. Просто в литературните кръгове съм известен като Янчо Михайлов, а в църковните среди като Йоан Карамихалев, но проявлението ми като поет и писател не е за сметка на служението ми като свещеник и обратното. По-скоро се допълват.
Въпрос: Вие лично усещали ли сте божествения лъх от тих вятър? Това не е ли вдъхновението, което ни изпълва, когато творим?
Отговор: Бог докосва всеки човек по различен начин. Друг е въпросът дали ние усещаме божествения полъх, дали го осъзнаваме или сме потънали в дребните си радости и тегоби. Това Божие докосване може да е нечия усмивка и добро отношение, внезапно обзелия ни възторг, дарувана утеха в дни на тревога и скръб, порив за вършене на добро. А колкото до това дали съм преживявал подобни състояния, аз съм ги описал в някои от разказите.
Избрах заглавието "Лъх от тих вятър", защото освен че има библейски произход, звучи и поетично. И насочва вниманието на читателя към това: да търси и да разпознава божествения полъх, отвъд видимото, да търси и разпознава доброто, красивото, благородното в делничното, в наглед несъвършеното.
Въпрос: В един от разказите си казвате: "Бог, образно казано, протяга към нас ръка, но ние трябва да извървим пътя към тази протегната ръка". Това е като философия на формулата на щастието. . .
Отговор: Не бих определил по-горния цитат като формула на щастието. По-скоро искам да кажа, че не трябва да чакаме нищо наготово от Бога. На какво основание да се надяваме Той да ни помогне, когато сме в нужда, ако през повечето време от живота си нехаем за Бога и не полагаме никакви трудове, за да се приближим към Него? Приближаването до Бога не става по някакъв магичен начин, а изисква лични усилия и воля, решимост крачка по крачка да извървим този път.
Въпрос: Едно от най-хубавите неща в разказите ви е миксът от библейската мъдрост и битовизмите на съвремието ни. И в самата Библия всъщност има много битовизми. Намирате ли пресечни точки между житейските проблеми от библейските времена и днешните?
Отговор: Както свидетелстват старозаветните книги на Библията израилският народ е проявявал непослушание към Божиите заповеди, отстъпвал е неколкократно от Бога и е изпадал в идолопоклонство, заради което бил сполетяван от много бедствия, така и ние днес си носим последствията от незачитането на нравствените ценности и норми, прогласени от Богочовека Христос.
Да, нашият земен живот е свързан с битовизми, с делнични неща. От друга страна духовният живот не е нещо отделно от този живот, нещо абстрактно, а се осъществява именно в това ежедневие, в отношението ни към хората, които срещаме на житейския си път и към нещата, случващи се в света, в който живеем. Но при всички обстоятелства в нашия живот, където и да сме, каквото и да вършим, не трябваме да забравяме думите на апостол Павел, казани в речта му пред Атинския ареопаг, че чрез Бога ние живеем и се движим, и съществуваме, че без Него не можем да вършим нищо. . .
Въпрос: Разказите ви очертават своеобразен портрет на днешния българин. Възхитителни са иронията, самоиронията, чувството за хумор, с които гледате на вас самия и на хората, с които животът ви среща. Има ли в Библията моменти, в които се усеща чувство за хумор? Според вас Бог има ли чувство за хумор?
Отговор: Библейските книги от дохристиянския период се наричат Стар Завет, а свещените книги на християнството - Нов Завет. Думата "завет" означава завещание, а още и договор, съюз. Нима в юридическите, в търговските договори, в договорите, уреждащи междудържавните отношения се срещат клаузи, пропити от чувство за хумор? С уговорката, че в Евангелието няма конкретни посоки, от които бихме могли да направим извод за наличието или отсъствието на чувство за хумор у Богочовека Христос, ние не намираме нищо, което да ни доведе до мисълта за негативно отношение от Негова страна към радостните моменти в живота или уместния смях. Ако ние, християните, вярваме, че Бог е станал във всичко подобен на нас, освен в греха, би следвало да допуснем, че е било напълно естествено Той по-човешки да се радва, понякога да се шегува, а понякога и да се смее. Смехът е едно от малкото свойства, не присъщи на друго живо същество, освен на човека. Много хора погрешно смятат, че да бъдеш християнин означава да си намръщен и суров. Библията пък твърди: "Весело сърце е като цяр благотворно, а отпаднал дух кости суши" (Притчи Соломонови 17:22).
Свети Йоан Златоуст казва: "Смехът не е зло, зло е тогава, когато той е без мярка, когато е неуместен". А неуместен смях е онзи, който наранява друго човешко същество, обижда го, унижава го, както и шегите със свети неща. Смятам, че чувството за хумор помага на човек да приеме по-леко теготите на живота и несъвършенствата на поразения от греха свят, но според мен, то трябва да се проявява преди всичко в самоирония и осмиване на собствените ни слабости и недостатъци, а не да преминава в жлъч и сарказъм към другите.
Въпрос: Преди години в едно интервю казахте: "Има едно голямо зло в съвременния живот - това е припряността да живееш. Повечето хора препускат в една безумна надпревара, отравят живота си с прекалена загриженост за външното си благосъстояние и, оглушали от външния шум и суета, не чуват стенанията на болната си душа." Един вирус сякаш укроти припряността на битието ни. Но пък сега как да понесем стенанията на болната си душа?
Отговор: Всяко изпитание в нашия живот следва да предизвика у нас някаква положителна промяна. Да ни накара да преосмислим ценностната си система, начина си на живот и да преминем през това изпитание по-мъдри и по-добри. Не е добра реакция да се ожесточаваме срещу другите, които мислят и постъпват различно от нас или да се поддаваме на страха и да изпадаме в отчаяние. Ние, като християни знаем, че с нас е Бог, че Той е всесилен и ни обича и няма от какво да се плашим. Нима досега не e имало болести и скърби, войни и природни бедствия, нима досега не са умирали хора? Да, вирусът убива тялото, прекратява физическия живот, но по-страшни са последствията за душата. Някои сякаш са станали глашатаи на смъртта. Акцентът пада върху телесното ни оцеляване, а душата е оставена на заден план. Разкъсват се семейни връзки, баби не смеят да видят внуците си, дошли от чужбина, майки да прегърнат децата си, синове и дъщери не отиват да посетят възрастните си родители от страх да не ги заразят и смятат, че правят това от любов към тях. А какво по-утешително и ободряващо от една прегръдка? Ако някой се закашля в затворено пространство, другите го гледат като прокажен. Насажда се една несвобода, нелюбов, отчужденост. От това трябва да се опитаме да се избавим, като се стараем да вършим дела на любов: да прощаваме, да утешаваме, да окуражаваме, да носим радост, да помагаме, както и с каквото можем.