Днес, във всички храмове, на Божествената литургия се чете откъса от Свещеното Писание – притчата за Блудния син. Няма нужда да преразказваме тази популярна, влязла в аналите на световната култура история, но тя е удивителна не само с това, че се цитира в живописта и литературата...
Особеност на притчите на Господа е, че всички те иносказателно разказват истории за всеки човек. Но разказът за човека, който оставил своя баща, узнал цената на живота вън от родния дом, се върнал с покаяние, за нас има двоен смисъл.
Всъщност, всички ние така или иначе сме се оказвали в позицията на по-малкия син: когато сме били неправи, озлобявали сме се и сме се обиждали, а когато сме били прави (както по- старият син), гордели сме се и сме се възмущавали. И всички ние сме се оказвали в позицията на бащата: обиждали ли са ни, игнорирали са ни, чувствали сме се оскърбени и сме прекъсвали общение с огорчилите ни. Всички тези ситуации са безизходни, в тях няма развитие за нашето духовно естество – за любовта, а значи, няма и живот. Господ ни показва как да излезем от тази задънена улица – да се смирим и да тръгнем един към друг. Да се примирим със себе си, принасяйки покаяние и да се примирим с другите, с които така не си приличаме: слаби като сина, или силни като бащата. И чрез това да се примирим с Бога. Нали ако бащата бе се отказал да приеме сина, той сам би се оказал „блуден” пред Всевишния, защото е отдръпнал от Него своето сърце.
Притчата за блудния син – това е притчата за силата, която човек може да използва или да не използва: силата да принесе покаяние и силата да приеме покаянието. Само силният човек може да стане слаб заради любовта.
Има такава поговорка: „Човек е твърде млад, за да мисли за Бога; твърде зает, за да мисли за Бога; твърде стар, за да мисли за Бога... Твърде е късно да мисли за Бога!” Но тя е справедлива само отчасти: даже на смъртния одър блудният син може да се върне към своя Отец, към Небесния Отец; нужно е само да прояви тази сила на смирението.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев