„Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение” (2 Кор. 6:2), – казва ни свети апостол Павел, посочвайки всеки ден от нашия живот, който Господ ни е отсъдил да преминем в странстване по нашия земен път.
Великият пост – това е особено време за спасение, за самоусъвършенстване за живота в бъдещия век, очистване от греха и всяка сквернота, преосмисляне на своя живот, принасяне на покаяние. Това особено време Църквата е отредила за възпоменание на четиридесетдневния пост на Господа Иисуса Христа преди Неговото излизане на проповед. И така винаги са правели нашите велики предци. Преди някакво значимо, важно дело те постели, това било съпроводено с време на въздържание от храна, особено покаяние, дълбока молитва, милостини и добри дела, те се причастявали със Светите Христови Тайни…
Човек е останал същият слаб, уязвим, изложен на страсти и пороци, неговата природа не се е изменила. Но какво пък може да измени човека? Да измени човека е само по силите на Господ и Неговата благодат, която съдейства на човека в неговите дела… Нито властта, нито богатството, нито добрите дела, нищо друго не дава на човека духовно изменение и духовна светлост на неговия живот. Освен едно – неговото покаяние и изправление на живота, съпроводени с Божията сила, която Господ праща на човека в молитвата.
Очаква ни събитието на Светлото Христово Възкресение, което по коренен начин променя нашия живот, прави го осмислен, изпълва го със съдържание… За да приеме в себе спасителната светлина на Възкресението, да озари с нея своето вътрешно естество и чрез тази светлина да погледне на света, освещавайки всичко наоколо, човек трябва да предприеме подвиг. Този подвиг не е задължително да бъде велик, той може да бъде малък, но трябва непременно да го има. Понеже човек, който не се труди и не полага никакви усилия за своето изправление, не може и да се надява на съпътстващата го сила на божествената благодат. Затова ако човек по време на дните светата Четиридесетница само не вкусва блажна храна, съкращавайки своя обичаен порцион, и не се променя духовно, тогава в неговия живот никога нищо не ще се случи. Въздържанието в храната непременно трябва да бъде съпроводено с молитва, пост и осъзнаване на своя грях, и самоосъждане, и с всичко това, за което ще ни напомня Църквата с думите от молитвата на свети Ефрем Сирин.
По време на Поста е необходимо да престанем да лицемерим. За това Господ ни е казал: „Кога постите, не бивайте като лицемерците” (Мат. 6:16). Не надявайте никакви маски, бъдете такива, каквито сте: ако продължавате да ядете блажно, осъдете се за това; ако говорите повече, отколкото трябва, не се преструвайте, че сте мълчаливи в храма, осъдете се за това пред кръста и Евангелието и помолете Господа за прошка. Бъдете простосърдечни, искрени и откровени. Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. А ако сърцето е прикрито с тази маска на лицемерието, с красиви постни одеяния, а под тях се таи всяко зло и нечистота, за какъв Пост и за какво духовно изменение можем да говорим?
Но още едно много важно дело, което е установено от християнската Църква преди постния подвиг, е прошката. В днешния евангелски откъс на Литургията ние чухме как Господ казал на учениците: прощавайте си един друг съгрешенията. „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14, 15). Какво удивително сравнение дава Господ! Бог ще ви прости тогава, когато вие сами прощавате, когато се научите да прощавате. На някого може да се стори странно, че великият Бог, Който може всичко, изведнъж изисква от човека като непременно условие да прощава на другите, за да бъде опростен той самия. Това условие изхожда от това, че Господ е надарил човека с много божествени качества, за които ние често говорим – и с разум, и със свободна воля, и с вечност, и, включително с удивителното качество да прощава на другите хора. А как може да просиш прошка от Бога, да жадуваш това, ако ти сам не можеш да простиш на другия човек?..
Но едва когато се стигне дотам да ни се наложи да поискаме прошка от своите близки, от хората, с които живеем под един покрив, тутакси врагът на човешкия род застава между нас и тези хора, казвайки: „те, така и така ще ти простят, и съвсем не е нужно да правиш това, показно, ненужно е”. За какво вършим всичко това? Ако такива мисли ни спохождат, тогава тук трябва да започне и нашата първа борба за вътрешното ни духовно изменение. Значи, преди всичко, трябва не лицемерно, а искрено да помолим за прошка човека, разбирайки, че ако измолим от него прошка и той ще ни прости, значи, имаме надежда, че когато пристъпим към портите на Царството Божие, Господ ще ни каже: „Вие съумяхте да простите и Аз ви прощавам”. Как би ни се искало да чуем този глас Божи! Как бихме желали да влезем през тези врата във вечността без духовна тежест, без това, което тежи на душата ни, да влезем светли и радостни и лесно да възприемем светлината на Божествената благодат.
Нашето спасение зависи от нашите лични човешки качества. И затова в началото на Поста Църква е установила чина на прошката, когато ние с цялата Църква,обръщайки се един към друг, към тези, с които се причастяваме от една чаша, които са наши единокръвни братя по вяра, отправяме думите „Прости ми, и на тебе да прости Господ”. Какво утешение и чувство за огромна свобода получава човек в този момент. А от днешната вечер започва Великият пост, дните, когато врагът на човешкия род особено силно ще ни изкушава, ще измъчва душата ни, предлагайки изкушения и съблазни, за да ни лиши от душевно спокойствие, от мир, и от всичко това, което се нарича Божия благодат. В този момент ние трябва да помним: за да се избавим от това, има велико средство – молитвата и покаянието, а също и прошката.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев