В името на Отца и Сина и Светия Дух! Приключи първата седмица на Великия пост – време особено благодатно, когато Църквата предлага на своите верни чада забележителни средства за духовно оздравяване. Първата седмица, ако тя се провежда в съответствие с църковния устав в молитва, във въздържание, в размишления, на първо място за самия себе си, е съвсем особено средство за духовно възраждане на човека.
Нашият живот днес е извънредно сложен, толкова бързо се изменя всичко около нас – както по отношение на външните материални фактори, така и в сферата на културата и духовния живот. Това, което вчера е изглеждало неизменно, съвършено, това, което е било за пример днес престава да бъде такова. И в този житейски кръговрат на съвременната цивилизация е невероятно трудно да запазиш своя вътрешен свят от съблазни, изкушения и даже разрушения. И за този, който желае да върви по пътя, предлаган от Църквата, първата седмица на Великия пост дава възможност да погледне на себе си, на своите близки, роднини, на своята работа, на това, което става в страната и обществото, от някаква дистанция. И тази дистанция е предизвикана не от безразличие, но, напротив, помага да видим това, което реално става. Първата седмица на Великия пост е била и за мнозина от нас време за отдръпване от суетата на света – за да се обостри нашето зрение и за да се научим не само да виждаме, но и да разбираме същността на случващите се събития, на първо място, за можем да разберем това, което се случва с нас самите.
Последните думи от молитвата на свети Ефрем Сирин са: „дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат”. Тези забележителни думи ние също трябва да разберем правилно. Какво означава да виждаме своите прегрешения? С какъв орган на чувствата ние ги виждаме? Със зрението, с осезанието, с вкуса, с обонянието? Разбира се, че не! Своите прегрешения виждаме по силата на своята съвест.
Съвестта е чувство, което ни дава разбиране за това, което вършим, правилно или лошо постъпваме. Съвестта ни помага да измерим нивото на нашите греховни постъпки, нивото на нашите греховни мисли. Но съвестта е крехък съсъд и крехко чувство. И ако съвестта постоянно е заглушавана, ако не чуваме нейния глас, а го игнорираме, тогава съвестта започва постепенно да губи своята сила. Тогава пред човека се открива бездната на греха. Най-главният сдържащ фактор – съвестта – престава да удържа човека и той погива. Затова съхраняването на съвестта, запазването на способността да виждаме своите грехове, има огромно, може би, даже първостепенно значение за живота на всеки човек, но особено на християнина: „дай ми да виждам моите прегрешения”.
Великият пост ни дава възможност да поразмишляваме за много неща. Той ни дава възможност да се укрепим духовно и на първо място да принасяме най-искрено покаяние – толкова често, колкото желаем да правим това. Всъщност, покаянието е и резултат от действията на съвестта. Едва когато съвестта започва да ни укорява, възниква необходимостта да се освободим от този гнет и единственото средство за освобождаването на съвестта е покаянието.
Хората, които благочестиво са провели първата седмица на Великия пост, – не само тези, които са имали възможност да идват в храма всеки ден, но и православните вярващи, които поради работата си не са могли да бъдат в храма ежедневно даже по време на първата седмица, – обикновено в петък и събота се изповядват, за да се причастят със Светите Христови Тайни. А когато идваме на изповед, ние трябва посредством съвестта си да виждаме своите прегрешения.
Изповедта не може да бъде механично изброяване на греховете, много от които вече са оставени и съвсем не са актуални. Странно е, когато възрастни хора се каят за това, за което обикновено се стесняват да се каят младите. Наслагва се впечатлението, че от младостта до старостта не е имало нито една изповед. Незнайно защо се припомнят греховете от младини, а греховете от днешния ден се пропускат? Нима те отсъстват? Автоматичното, безсмислено изброяване на греховете няма нищо общо с истинската изповед. Трябва да се каеш само за това, за което считаш за необходимо да се покаеш – за греховете, за които твоята съвест те изобличава.
Ето тук идва, може би, най-сложното – да се покаеш за това, в което те изобличава съвестта и даже за това, за което понякога се боиш или срамуваш да си признаеш пред самия себе си. Изповедта дава възможност за очистване на душата, на разума, на чувствата. Изповедта дава възможност да се освободиш истински от греха и да започнеш живота си на чист лист. И макар този чист лист доволно бързо да се запълва с грехове, важно е всеки път, пристъпвайки към покаяние, да имаме способността и силата наистина да принасяме такова пред кръста и Евангелието и да разкриваме пред Бога своята душа, изпросвайки опрощение за греховете.
На свети Теофан Затворник принадлежат впечатляващите думи: „Вратата на спасението при потопа била вратата на ковчега. А вратата на спасението от потопа на греха е покаянието”. Както при потопа било невъзможно да се спасиш, без да преминеш през вратата на ковчега, така и днес, побеждавани от греховете, ние не можем да влезем в ковчега на спасението, освен през вратата на покаянието. И да ни помага Господ да се възползваме от тази врата , отхвърляйки всякакви предразсъдъци и всичко, което ни пречи пред кръста и Евангелието да принесем истинско покаяние на Бога за извършените грехове. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев