Във времето на Христос в малкото селище Витания близо до Иерусалим живеели две сестри – Марта и Мария, и с тях брат им Лазар. Ние знаем, че Господ нееднократно посещавал техния дом и сестрите веднъж едва не се скарали, защото докато Мария внимавала в думите на Учителя, Марта била принудена да се грижи за домакинството. С една дума, обикновено човешко семейство… Но Лазар, братът на Марта и Мария, заболял и умрял. Смъртта на човек е също дело обичайно, но в Евангелието привичният ход на нещата внезапно се нарушава: след четири дни Господ идва във Витания, отива на гроба на Лазар, и… го възкресява. Защо? Нима само защото Лазар е приятел, а всички останали за Христос са „просто хора” и може да поотложи тяхното възкресяване? Нима Христос може да има „любимци”, нима Бог не обича всички еднакво?
Всеки от нас не само може да бъде любимец на Бога, но, освен това е и такъв. Господ знае всеки от нас по име (Ин. 10:3), и едва ли може да се каже, че за Бога съществуват някакви особено близки приятели като Марта, Мария и Лазар, а всички останали са „просто хора”, „тълпа”. Сам Христос винаги иска да бъде Приятел на всеки от нас; но ние съвсем не винаги желаем тази дружба. Често близостта до Христос се схваща от нас като някаква дисциплинарно-обредна функция: изчел си установеното количество молитви – значи, си близък до Христос, а не си ли ги изчел – значи, не си близък. Църквата ни казва, че всеки от нас може и трябва да се старае „да стане приятел на Господа”, както се пее в едно от църковните песнопения. И ако Христос беше за нас мярка на всички неща и ние Го възприемахме не само като Творец, Съдия, Разпоредник на нашите съдби, но и именно като Приятел, може би, ние бихме били по-живи и по-истински християни.
В светоотеческите тълкувания на Евангелието може да се срещне метафорично разбиране на образа на Марта като присъщата на човека активност и образа на Мария като съзерцателност. Но тогава Лазар – това е дружбата, сърдечното разположение към Бога, и би било добре, ако към нашата кипяща активност и дълбока съзерцателност се прибави още макар и малък стремеж да станем приятели на Христос.
Събитието, станало преди две хиляди години във Витания, се оказало дотолкова важно, че в самия край на Великия Пост, в последната събота пред Страстната Седмица Църквата възпоменава възкресяването от Христос на праведния Лазар. И не напразно в нашия календар Лазарова събота стои в тясна връзка с празника Вход Господен в Йерусалим и със Страстната Седмица. Господ е силен да възкреси всеки умрял, но тогава като възкресил Лазар, Той предизвикал към Себе Си още по-голяма ненавист от страна на фарисеите, и именно след това чудо те окончателно решили да Го убият. Христос спасил приятеля Си от временна смърт с цената на собствената Си смърт на Кръста. Да, Лазар умрял по-късно втори път, както ще умрем и всички ние, но той послужил на делото за нашето спасение: нали Христос със Своето слово го възкресил за временния живот, та едва по-късно – чрез Кръстната Си смърт – да възкреси всички нас, вече завинаги, за вечен живот. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев