Те: православието не ме задоволява, впрочем и останалите разновидности на християнството. Не ми обясняват всичко до край, тясно ми е в Учението, нуждая се от повече шир. Затуй изучавам будизъм, кришнаитство, шинтоизъм, хиндуизъм, въобще привличат ме всякакви вероизповедания, във всяко намирам интересни работи. Искам да прозра истината за Бог сборно, каквато е тя поместена в световните религии, та да разбера най-добре как да вярвам, кой е най-истинският път за моята вяра, върху кое най-здраво да стъпя. И почва едно боготърсачество, в което основното е разнобоят. Дирещият намира за най-важно ту едно, ту друго, трето, тъкмо спре върху нещо, хоп, ей го ново. Идеен тюрлюгювеч? Не бих казал, това ястие има определен вкус. По-скоро бразилска гощавка: пред теб са десет, двадесет гозби и държиш едно голямо блюдо, вземаш по малко от всяка и туряш в него, сядаш с препълнената чиния и почваш да нагъваш. Всяка от съставките й е вкусна и различна. Свършиш ли, у теб не остава определен вкус, невъзможно е да запазиш общо впечатление, съставящите, да ги наречем подвкусове, взаимно си противодействуват и омаловажават. Подобно усещане изпитваме при сборни мирисови възприятия: ако наоколо ти се носят множество парфюми в крайна сметка за предпочитане е да бъде само един, че да му се с насладиш по-дълбоко. Пространствено изразено, това опира до въпроса накъде вървиш: отвесно (вис, глъб) или водоравно (шир). Колцина са обдарени с възможността да напредват еднакво успешно и в двете посоки? Ограниченото време, отпуснато ни свише, изисква да направим своя избор. Той не изключва едновременното движение в двете плоскости, на човеците предоставена е свободна воля. Как при мен стои тя в случая? Аз се чувствам уютно в православието. По няколко причини. То е унаследената семейна вяра и ней благодарение усещам по-яка и по-действена тъй необходимата ми връзка с предците. Да мина към друго изповедание за мен би било да се някак откажа от дядовци, баби, родители. На мен не ми е известен един-единствен човек сред предходниците мои, минал в друга вяра. И да я изоставя би равнозначило с отказ от мен предходилите мъже, жени, без които нямало е да ме има. Изпитвам потребност да бъда верен на родовата приемственост. Ако я напусна бих изпитвал неудобство спрямо собствените ми покойници, все едно ги упреквам за техните верски предпочитания, които през вековете са много в едно. Упрекът би бил двоен, тоест не само към тях, но и към мен, сякаш съм изневерил на род и семейство. Да отстъпя от православието би ми тежало най-вече спрямо отечеството: криво да седим, право да говорим, ни католичество, ни протестантство поотделно и вкупом не са дали на българите и милионна част от всичко онова, което дължим на Правото Слово. Ако днес нас ни има като народ, заслугата е безсъмнено Негова, не на будизъм, шинтоизъм, кришнаитство и тям подобни. Не на последно място иде още едни довод: Левски. Той е дяконът Игнатий, православен. И да изоставя неговата вяра би било да се откажа от самси него. Дори само тая причина да беше, пак винаги бих държал на православието. Ами свети свети Кирил и Методий? Да напусна тяхната вяра? За мен то би било светотатство. Как да загърбя и златозарния най-даровит между Седмочислениците, свети Климент Охридски, с (може би) чиито букви пиша? Някому тия разсъждения ще да се видят несъстоятелни, лошо няма, всеки с право е да мисли каквото иска, просто изказвам лично становище и нищо повече, богослов, познавач на религии не съм. Изпитвам жал към люде, които ровят из религии да открият най-правилната и ней да се отдадат. Не отричам любопитството, любознанието към всичко човешко, но боготърсачеството е най-вече у всеки човек, а не извън него. Или по-разтегливо речено, аз не чакам да съзра нейде абсолютната богоистина, която ме чака, тя е заложена в мен и ако я видя в мен ще я видя. И то в дълбочина, а не в шир. Съзнавам моята собствена нищожност пред Божието мироздание и разбирам, че съвсем не ми е по силиците да разумея тайнствата Господни, да се стремя към това би било нахалост да пилея време, по-хубаво нека го използвам според десетте Заповеди. Разбирам колко субективен е тоя вид предпочитание, обаче не го намирам за недостатък, обратно. Защото боговерието е любов, а при любовта, истинската, силната, отпадат обичайните съображения, невъзможно е да туряш на везни против и за, че да гледаш накъде ще клони стрелката, дълбочината на чувството прави те обречен да го следваш и странични съвети на роднини, приятели са безпомощни, ако и добронамерени, уместни. И накрая причината, която би трябвало да е в началото. Аз не подхождам към Правата Вяра с хладен разум , не Я поставям на блюдо, че да гледам дали то или другото ще натежи повече, та към него да присегна. Тя ме дарява с безкрайно поприще за духовен живот, поради което не изпитвам необходимост от каквото и да било друго. Бидейки така, защо да се прехвърлям към ново за мен изповедание? Не преувеличавам, то е тъй обширно, безмерно, че за да го напусна и подиря още по-добро от него, първо трябва да съм изчерпил възможностите на православието. А това не е по скромнейшите мои силици, толкова необятно в шир, вис и глъб е то. Строго погледнато, не съм в състояние да съблюдавам винаги, ежеминутно, неотстъпно даже десетте Божи заповеди, улавям се в прегрешения с помисли, дела. Тогава? За какво ми е ново поле за духовен живот, щом не мога оползотвори настоящето? С преместване само бих изгубил ценно време докато навляза в нещата. Пък и кое ми гарантира, че новото място ще задоволи моите верски пориви? Ако и то се окаже тясно за тях, какво ще правя, да го изоставя? Аз не съм бълха, че да скачам насам-натам. Ако нещо не е наред с моето боговерие, вината не е в православието, а в мен. И трябва мен да променям, не от него да бягам. Но защо мнозина сменят религията си? Основанията са различни, тук разглеждам себе си, не околни. Предполагам, че съвсем малко от мнозината ги води изчерпаност на православието, а това са люде, едва-едва докоснали го. Трудно ще срещнем човек, навлязъл сравнително по-дълбоко в него, който да го зареже поради чисто верска неудовлетвореност. Предприемат такава стъпка хора водени от лична изгода. Естествено колцина са луди да признаят открито действителните свои подбуди, те биват прикривани с обяснения от духовен порядък. Защото ако си православен, в областта на веществените придобивки какво ще спечелиш? Някой ще те прати в чужбина? Кой? Къде? За какво? С какви пари? Българското православие е бедно, достатъчно е да го сравним примерно с мормонството, за да разберем непривлекателността в нашето и примамливостта в инородното, с което щерката, синът ти по-лесно ще изнесе телеса в посока богатия Запад, докато нищо подобно не върши, слава Богу, православието: неговата бедност го държи по-чисто. Но да говоря за себе си. В православието аз съм здраво стъпил с двата ми крака и нямам никаква потребност извън него да се простирам; мигар съм стоножка?