„На другия ден Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Като я видя Господ, смили се над нея и рече й: не плачи. И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ” (Лк. 7:11–16).
Има няколко момента в днешното евангелско четиво, на които би било добре да се спрем. Първият е този, че Господ се обръща към нещастната жена с думи на утеха, той ѝ казва: „Не плачи”. Ние често се опитваме да помогнем на хората, които се намират в сложна житейска ситуация, стараем се да ги ободрим, да ги подкрепим. Но не отиваме по-далеч от благородните и красиви думи.
След тези кратки думи Спасителят докосва носилката, процесията спира, хората разбират, че става нещо извън реда на нещата, защото нито един, уважаващ себе си юдеин не би поискал да се допре до носилката с лежащия труп, за да не се оскверни и тук Спасителят казва на юношата с властен глас: „Тебе думам, стани!”
В историята на Ветхия Завет нямало подобни ситуации: човек със своята власт, със своето слово да възкресява умрели. Юношата се повдига и започва да говори. Както разказва по-нататък евангелистът, голям страх обзел всички, всички славели Бога и благодарели за това, че велик пророк се издигнал между тях.
Какъв извод трябва да направим от днешното евангелско четиво? Изводът е много прост – Господ е особено близък до нас не тогава, когато ни е комфортно, не тогава, когато в нашия живот, като цяло, няма остра нужда от Неговото активно участие. А именно тогава, когато, изглежда, е станало непоправимото, когато човек в своята житейска история се оказва в задънена улица и разбира, че по принцип изход не може да има.
И в този момент, когато душата се отваря и става способна да приеме действието Божие, в същия този момент идва Господ, изменя ситуацията по такъв начин, че понякога ни е трудно да си представим това.
Великите светци благодарели на Бога, когато ги спохождали скърби и напасти. Те виждали в тях, в тези наглед ненужни и излишни проблеми велика милост и посещение Божие. Те разбирали, че с това Бог отговаря на техните молби за укрепване на вярата, за усилване на молитвата.
Бих желал да пожелая на всеки от нас във всяка крайно остра и тежка ситуация, да си припомняме за наинската вдовица, за човека, който, както изглеждало, някога загубил най-главната надежда в своя живот, но загубил я, не само отново я придобил, но и получил безценния дар на вярата в Христа.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев