Бързане за никъде

v1.JPG

Как­во ли ста­на с меч­та­та на чо­ве­чес­т­во­то, ма­ши­ни­те да по­е­мат це­лия те­жък фи­зи­чес­ки труд и за хо­ра­та да ос­та­нат са­мо въз­ви­ше­ни ин­те­лек­ту­ал­ни и ду­хов­ни за­ни­ма­ния? Не знам ко­га се е по­я­ви­ла та­зи меч­та: в епо­ха­та на ин­дус­три­а­ли­за­ци­я­та или във въ­об­ра­же­ни­е­то на ня­кой пи­са­тел-фан­таст, но в го­ди­ни­те на мо­е­то дет­с­т­во мно­го се го­во­ре­ше и се пи­ше­ше на та­зи те­ма. Се­га ка­то че ве­че не се го­во­ри за нея, въп­ре­ки че дос­та нап­ред­нах­ме в то­ва от­но­ше­ние.

Поч­ти ця­ло­то про­из­вод­с­т­во е ав­то­ма­ти­зи­ра­но и ком­пю­тъ­ри­зи­ра­но: сел­с­кос­то­пан­с­ка­та ра­бо­та, ле­ка­та и теж­ка­та про­миш­ле­ност, до­мо­ве­те ни се на­пъл­ни­ха с как­ви ли не “до­маш­ни по­мощ­ни­ци”, но при то­ва все жи­во­тът ни май не ста­на ни­то по-спо­ко­ен, ни­то по-смис­ле­но жи­вян, ни­то по-ду­хо­вен. За­що ли?

Днес поч­ти всич­ко мо­жем да свър­шим за от­ри­ца­тел­но вре­ме и с ми­ни­мум уси­лия: пе­рал­ня­та пе­ре вмес­то нас, при­гот­вя­ме си ве­че­ря­та за бро­е­ни ми­ну­ти в мик­ро­въл­но­ва­та печ­ка, пла­ща­ме смет­ки­те си и вър­шим куп дру­ги не­ща по Ин­тер­нет, а всич­ки се оп­лак­ва­ме, че ня­ма­ме вре­ме!

Дре­хи, хра­на, ме­бе­ли... всич­ко не­об­хо­ди­мо за жи­во­та ни го има в изо­би­лие, на­го­то­во. Не са ни нуж­ни вре­ме и уси­лия, за да ги из­ра­бо­тим. Има­ме по­ве­че, от­кол­ко­то ни е не­об­хо­ди­мо, а не сме се ос­во­бо­ди­ли от гри­жа­та за то­ва как­во ще ядем, как­во ще пи­ем и как­во ще об­ле­чем (вж. Мат. 6:31).

Не че има не­що ло­шо в има­не­то, ако то пра­ве­ше ду­ха ни по-ми­рен, ако ни из­пъл­ва­ше с бла­го­дар­ност към Все­по­да­те­ля Бо­га, но май с кол­ко­то по-мал­ко пот на че­ло­то из­кар­ва­ме хля­ба си, тол­ко­ва по-не­до­вол­ни и неб­ла­го­дар­ни ста­ва­ме. Кол­ко­то по­ве­че има­ме, тол­ко­ва по-нес­по­кой­ни и при­тес­не­ни ста­ва­ме.

Днес не е нуж­но да из­ми­неш ки­ло­мет­ри, за да до­не­сеш стом­на во­да, дос­та­тъч­но е да за­вър­тиш кра­на и во­да­та по­ти­ча, но то­ва, че е по-лес­но дос­тъп­на не я пра­ви по-слад­ка. Днес има­ме тол­ко­ва бърз тран­с­порт, че не е нуж­но да пъ­ту­ва­ме със сед­ми­ци, за да оти­дем при ня­ко­го, мо­жем и по те­ле­фо­на да раз­го­ва­ря­ме ко­га­то и кол­ко­то по­ис­ка­ме,  но то­ва не ни пра­ви по-близ­ки и по-мал­ко са­мот­ни... За­що ли?

Не орем, не жъ­нем, не ко­па­ем, не пре­дем, не тъ­чем... А как­во пра­вим с вре­ме­то, ко­е­то спес­тя­ва­ме? Пре­кар­ва­ме го в съ­зер­ца­ние и мо­лит­ва, в бла­го­да­ре­ние и сла­вос­ло­вие? Не ра­бо­тим на ни­ва­та и в гра­ди­на­та, без да се тру­дим ядем и пъл­не­ем, а пос­ле с ча­со­ве се по­тим във фит­нес за­ли­те, за да се под­дър­жа­ме фи­зи­чес­ки и за да сме в то­нус.

Спес­тя­ва­ме си фи­зи­чес­кия труд, но се пре­то­вар­ва­ме пси­хи­чес­ки и пос­ле из­раз­ход­ва­ме ця­ло­то си сво­бод­но вре­ме, за да се раз­то­ва­рим, за раз­в­ле­че­ния. Раз­в­ле­че­ния, ко­и­то още по­ве­че опус­то­ша­ват ду­шите ни.

О, не че ра­бо­тим по-мал­ко ­ от тъм­но до тъм­но сме за­е­ти, ня­ма­ме вре­ме да пог­лед­нем де­ца­та си. Съ­сип­ва­ме се от ра­бо­та, а не виж­да­ме пло­до­ве­те от тру­до­ве­те си, тру­дът не ни но­си удов­лет­во­ре­ние и ра­дост. За да за­пъл­ним та­зи праз­но­та, по­е­ма­ме все по­ве­че и по­ве­че ан­га­жи­мен­ти, бър­за­ме, за да от­х­вър­лим по­ве­че ра­бо­та, а в то­ва бър­за­не и без­по­койс­т­во все по­ве­че гу­бим спо­кой­на­та си със­ре­до­то­че­ност, все по-мал­ко лю­бов вла­га­ме в ра­бо­та­та си. Дни­те ни са пре­пъл­не­ни със за­да­чи, а си зас­пи­ва­ме опус­то­ше­ни, праз­ни. Дър­жав­ни слу­жи­те­ли сме, фир­ме­ни, цър­ков­ни, но не и Бо­жии. За­що­то не ни ос­та­ват си­ли и вре­ме да се мо­лим. За­що­то не ос­та­на мяс­то за Хрис­тос в за­бър­за­но­то ни ежед­не­вие.

Бър­за­ме, су­е­тим се, тре­пем се от ра­бо­та, за да оси­гу­рим спо­койс­т­вие за се­бе си и се­мейс­т­ва­та си, а спо­койс­т­ви­е­то и ми­рът бя­гат от доб­ре уре­де­ни­те ни, доб­ре за­щи­те­ни и доб­ре зас­т­ра­хо­ва­ни до­мо­ве. Мис­лим си, че ще сме до­вол­ни и спо­кой­ни, ако има­ме мно­го па­ри, мно­го квад­рат­ни мет­ри жи­лищ­на площ, мно­го ко­не под ка­па­ка на ко­ла­та си, мно­го па­мет в ком­пю­тъ­ра си, мно­го оп­ции на GSM-а си, мно­го поз­на­ти, мно­го връз­ки... Мис­лим си, че то­га­ва жи­во­тът ни ще е пъ­лен и сър­це­то ни ще е пъл­но, а не ста­ва та­ка. Все ще се на­ме­ри ня­кой, кой­то да има по­ве­че и по-ху­ба­во от нас и рек­ла­ма, ко­я­то да ни уве­ща­ва, че ние зас­лу­жа­ва­ме най-доб­ро­то, че но­ви­ят им про­дукт е още по-съ­вър­шен от то­зи, кой­то ве­че има­ме, че ня­ма как да си пъл­но­це­нен, по­пу­ля­рен, оби­чан и до­во­лен от се­бе си, ако вед­на­га не си го на­ба­виш...

Ни­кой не ни каз­ва, че ду­шев­ни­ят мир е в пос­ти­га­не­то на ду­хов­но­то съ­вър­шен­с­т­во, а не в съ­вър­шен­с­т­во­то на ма­те­ри­ал­но­то; че по-ве­ро­ят­но е да на­ме­рим пъл­но­та­та в сем­п­ло­то, в мал­ко­то, от­кол­ко­то в мно­го­то. Но и са­ми мо­жем да ви­дим, че вся­ко при­те­жа­ние ни но­си но­ви гри­жи и при­тес­не­ния и поч­ти ни­как­ва ра­дост.

Кол­ко­то по­ве­че се от­да­ле­ча­ва­ме от прос­тич­кия ес­тес­т­вен жи­вот, тол­ко­ва по­ве­че на­рас­т­ват стре­сът и тре­во­ги­те ни и си мис­ля, че гри­жи­те и без­по­койс­т­во­то не ид­ват от не­до­и­мъ­ка или от теж­ка­та ра­бо­та, а от без­ве­ри­е­то, от лип­са­та на вер­ни ори­ен­ти­ри, от ха­о­са, кой­то е об­х­ва­нал жи­во­та ни и нас са­ми­те, от то­ва, че ня­ма­ме съз­на­ни­е­то, че всич­ко е в Бо­жи­и­те ръ­це. Спо­койс­т­ви­е­то и не-гри­же­не­то ид­ват от уве­ре­ност­та, че всич­ко е в ръ­це­те на Пре­мъд­рия и чо­ве­ко­лю­бив Бог.

Та се чу­дя, да­ли все още ня­кой вяр­ва, че ви­со­ки­те тех­но­ло­гии ще ни нап­ра­вят по-сил­ни, по-щас­т­ли­ви, ще нап­ра­вят жи­во­та ни по-лек и по-пъл­но­це­нен? Да­ли изоб­що не за­гу­бих­ме вя­ра­та си, че то­ва е пос­ти­жи­мо, или хо­ра­та ще тръг­нат да тър­сят пъл­но­та­та дру­га­де? И ако чо­ве­чес­т­во­то все пак про­дъл­жи с то­ва свое из­кон­но тър­се­не на по-до­бър, по-пъл­но­це­нен жи­вот, в как­ва по­со­ка ще по­е­ме? На­къ­де­то го по­ве­дат рек­ла­ми­те или... ще се вслу­ша най-сет­не в мъд­рост­та на пти­ци­те не­бес­ни и пол­с­ки­те кри­но­ве?