Днес, скъпи братя и сестри, ние сме се събрали в храма, за да поменем нашите починали сродници в навечерието на Неделята за Страшния съд. Да, ние знаем, че никога не сме виждали всички наши роднини, живели в друго време.
За тези наши сродници, може би, с възторг са ни разказвали нашите близки – прабаби, прадядовци, баби, дядовци. Но Светата Църква казва, че ще има Страшен съд, и ние като хора вярващи вярваме в това. И това значи, че ние непременно ще ги видим. Но каква ще бъде срещата на вярващите хора там, в пакибитието? Твърде много зависи от всеки от нас.
Днес ние чухме евангелското зачало от Иоан, където се говори с прости думи за това, което следва да се направи за спасението (вж. Ин. 5:24-30). Говори Самата въплътила се Истина – нашият Господ Иисус Христос, Който не може да лъже: „Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот” (Ин. 5:24). Значи, ако ние приемем словото Христово, имаме много големи шансове да се спасим. Но приемаме ли го?
И в това, за жалост, се заключава най-важната драма в нашия живот. Ние приемаме само това слово Христово, което ни устройва, само това, което ни се нрави, което е разбираемо за нас, което в крайна сметка не нарушава и още повече не разрушава покоя, комфорта на нашия живот. А всичко това, което ни е неприятно да изпълняваме, ние по някакъв начин го отхвърляме, макар по принцип и да знаем, че Господ ни моли за това: ние отместваме Неговите заповеди на заден план, в много дългосрочна, нереална перспектива.
Свети Теофан Затворник, разсъждавайки за това как ще протече Страшният съд, казва, че Господ по Своето всемогъщество и по великото Си милосърдие може да устрои така, че всички ние отново да се видим. И ние ще видим не само нашите най-близки родственици, които сме обичали и познавали, и не само тези далечните, които никога не сме виждали. Но ще видим и светите отци, великите подвижници да стоят пред нас. И светителят задава въпроса: каква може да се окаже тази среща?
А изведнъж някой от светиите, а може би, от нашите сродници, втренчено вглеждайки се в нас, ще каже: „Почакай, а какво е това върху тебе? Някаква нечистота, а ето още една. Какъв е проблемът?”. И какво ще отговорим? Нима сме нямали под ръка Евангелието, нима не сме знаели, че трябва да го четем? Нима не сме чували, че само, който слуша, т. е. който изпълнява словото на Господа, ще наследи живот вечен? Какво можем да кажем в оправдание пред нашите покойни родители, които ни гледат с надежда, че сме се молили за тях, когато ние самите ще се окажем стоящи пред тях в някаква нечистота? Те ще попитат: „Какво време ли нямахте? Гонения ли имаше срещу Църквата? Нямахте какво да ядете ли, храмовете ли бяха затворени, не ви пускаха там ли?”. Какво ще кажем в отговор?
Може би, най-смисленото, което можем да кажем е това, че сме измислили за себе си някакво щастие, цял живот сме го преследвали, но така и не сме могли да го намерим. А после и Сам Господ ще попита” „Е, какво беше това щастие, къде е то? Нали истинското щастие или, по-добре казано, блаженство ни е гарантирано в Евангелието, за него говори Христос. И затова само животът в Бога е способен да достави на човека това блаженство.
На днешния ден, в навечерието на Великия пост Светата Църква още и още веднъж ни призовава не просто да се помолим за упокоение на нашите сродници, но да се помолим с такава сърдечна молитва, че тя да прониже небесата и да достигне до самия Господ, засвидетелствайки и нашата любов по отношение към тях, и нашата грижа, и нашето опасение дали ще се спасим. А най-главното е: в отговор на това да получим техните молитви, за да се спасим и ние.
И в навечерието на Великия пост е много важно да правим това, защото спасителното поприще предстои за всеки от нас. Най-важното е, започнали да постим, започнали да се каем, да се очистим от греха – тази единствена преграда, която ни разделя не само от Бога, но и от живота в най-прекия смисъл, защото Бог е източник на духовния и на физическия живот. И затова колкото по.чиста е душата на човека, толкова тя е по- близко до Бога, толкова повече тя е изпълнена с истински живот, а следователно, с любов и щастие.
И сега, скъпи братя и сестри, нека се молим за упокоение на нашите сродници, но не нека не правим това неохотно, вяло, поменавайки нашите покойници. Да ги поменем не с лошо, но усърдно и сърдечно. Народната мъдрост казва: този, който обича, той непременно се моли. Да засвидетелстваме пред Бога обратната истина: ако ние се молим, значи, ние обичаме.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев