Ние се приближихме към този момент, за който се подготвяхме дълго време, в продължение на няколко седмици, за началото на светия Велик пост. Той беше предшестван от духовна подготовка, когато ние неделя след неделя слушахме евангелските четива за митаря и фарисея, за блудния сине, за Страшния съд. А днес ние си припомнихме прародителския грях – изгонването на Адам от рая. Ние се подготвяме за постния подвиг. Струва ни се, че вече всичко е готово, за да започнем от утре това поприще на Поста, което, преди всичко, се свързва у нас с невкусването на блажна храна, която натоварва тялото и отблъсква ума от всякакво духовно размишление…
Но това не е задачата! В навечерието на Поста ние не чуваме ни една дума от Евангелието за задължението да спазваме поста. Нашият Господ и Спасител нищо не ни казва за поста и светата Църква не ни задължава да постим, но ни предлага този подвиг. От устата на Господа ние чуваме някои неща, които са непреходното Слово Божие за всички нас, което сме задължени да изпълняваме, защото извън това се намира всичко, което се нарича наша погибел, отстъпление от спасителния път. Изпълнението на тези думи неразривно ни свързва с пътя на Христовите Заповеди, водещи ни към спасение. Ние чуваме думите: „Който не прости на другия прегрешенията, и Небесният Отец няма да неговите прегрешения”. А какво значи да не бъдем простени от Господа? Това значи да бъдем причислени към вечна погибел, да не бъдат снети греховните ни окови, да вземем в другия свят цялата тежест и мръсотия на своя греховен живот.
Защо Господ поставя като непременно условие да простим един на друг прегрешенията си? Нима всички вече не сме опростени от Него на Кръста. Спасителят казва на Своя Отец Небесен: „Прости им, понеже не знаят какво правят”. В много отношения тези Божии думи се отнасят до нас. Неговата кръстна жертва, изкупителните страдания са отговор на въпроса, простил ли ни е Господ. Да, простил ни е такива, каквито сме. Горделиви, неблагодарни, високомерни… Простил е, защото е възкръснал, дал ни е надежда, отворил е вратата за нашето спасение. Но за да знаем на каква цена ни е била дарувана тази прошка, Той казва: „Ако вие прощавате на прегрешаващите, тогава и Небесният Отец ще прости прегрешенията ви”.
Но колко е сложно да прощаваме? Колко сложно е да родим думата „прости” в себе си по отношение на тези хора, пред които ние действително сме виновни, по отношение на тези, към които волно или неволно сме прегрешавали... Прекъсвайки любовта помежду си, ние отхвърляме любовта на Бога и Неговата прошка, отдалечаваме се от Него. Само чрез вътрешно прераждане, което е способно да утеши, да умиротвори, да очисти нашето сърце, ние можем да прекрачим прага на физическия пост. Тогава нашето сърце ще бъде спокойно, а нашето въздържание от храна ще бъде спасително. А ако нямаме мир в сърцето, братска любов, искрено и сърдечно желание да простим на другия човек и наистина искрено, сърдечно и дълбоко да поискаме от него прошка, тогава дори въобще нищо да не ядем, ни на йота няма да се приближим до спасението.
Апостолът казва, че храната не ни приближава до Бога. И това действително е така, защото външното невкусване на храна е средство, но не цел. Целта на поста е нашето вътрешно изменение и, ако искате, съвъзкресение с Христос… Това произтича от ставащото в сърцето ни, доколко нашите мисли и дела ще бъдат духовно чисти и благоприятни Богу. По тази причина Църквата съединява в един ден две понятия – прошката и възкресението. Оттук тази Неделя се нарича Неделя на всеопрощението. Понеже именно с прошката ние поставяме началото на пътя към нашето общо с Христа Възкресение.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев