Широко битува убеждението, че българинът е безбожник. Лекоумно се поддават на злохулната мислица дори люде, редовно и усърдно черкуващи се православно. Правят го не от лошо сърце, а с болка. Нека вмислим, изхождайки не от нечии лукави, користни думи, а от действителността. Пък тя е: в България има над 8 000 православни храма, прицърквия (параклиси) и 122 манастира. Кой събра пари, строителни градива за всички тях, кой ги с ръцете и майсторлъка си построи, стенописа, резбова, обзаведе, утвар достави? Не го ли сториха с доброволни дарения и труд българи? И най-вече: тия милиони човеци, тъй постъпвайки вече второ хилядолетие, не бяха ли всите православни? Кое тогава е вярно: че сме безбожници или че сме не лоши боговерци? Нали Самси Господ е отсъдил: „по плодовете им ще ги познаете“ (Матей 6:17), сиреч по делата, пък тия хиляди молитвeни домове мигар не са дела? Ако не, що са? На кое да вярваме, на изобилните свещени постройки или на лафчето за безбожието ни? Верни са и двете ли? Как?
Не сме отколешни безбожници, такива силом ни принудиха да сме овластените другаря, именно те бяха уставни противобожници, водени от Марксовата (чети сатанистката) премъдрост, че религията е опиум за народите. Идеологическото клеймо се стовари единствено връз християнството, комунистите избиха поне 262 православни свещеници, монаси, монахини, а жертви сред мюсюлмани, юдеи нямаше, нито бяха осквернени джамии, синагоги. Постъпвайки изборно, тукашняци партийци опровергаха своя боготворéн вожд: от всички религии опиум се оказа единствено християнството и връз него те стовариха удари. Добре помня как марксисти дебнеха кой ходи на черква и че около патриаршеския храм „Св. Александър Невски“ бдеше милиционерско обкръжение, възпиращо надошлите за великденска богослужба миряни. Помня също и как в селската прогимназия класната ръководителка ме наказа да стоя прав до входа на училището, че излизащите след края на занятията да видят кой е бил на Великден в църква; заведе ме безписмовната моя баба Стояна, Бог да ú прости греховете и упокои душата.
Изричано в тая си безусловна всеобхватност, клеветническото настояване цели да втълпи, че българите сме изначално безбожници, с тук-тамешни християнски пробойни. А кой съгради величествените Зографски, Рилски манастири? Ако сме, тъй де, непоправими безбожници, откъде се взеха тия сто и горница български светци, светици, които Църквата Майка почита? Нима те са инородци, друговерци? Как сме сътворили, начиная от лето Господне 855-о, не една, а две православни писмености? Как сме превели самата Библия в него девети век, основополагайки една от най-старите преводачески школи в света? А първата славянска книжовност – православна - начеваща пак в онуй славно време, нима инородци я нам създадоха? Ако бяхме безбожници, щяхме ли Православието да го разпространяваме и сред други народи, щяха ли те да ползват нашите православни букви, книги? Защо двамина от първопроходците на християнството, св. св. Павел и Андрей, проповядват сред наши предходници? Мигар не главно Вярата ни съхрани като българи в турското едва полухилядолетно робство /владичество/съжителство/присъствие? Да погледнем как изписваме имената си: Поптодоров, Хаджикосев и така нататък. Защо сме избрали да изтъкваме не друго, а свещенически сан и поклонение на Божи гроб? Случайност? Или тъкмо напротив: уважение към православни ценности? Ето „Клепалото бие“, подзаглавено „Антология на българската християнска поезия“, съставител свещ. Лъчезар Лазаров, авторско издание, 2021, 450 с. 118 имена, включая най-велики, започващи с Константин Преславски, а предстои да излезе и том втори. Ако бяхме наистина безбожници, както внушава смрадливото твърденийце, защо ще ги пишем тия съкровено Христолюбиви стихове?
И тук спирам да привеждам необорими доводи, опровергаващи скверното внушение, дека сме безбожници. То интересчийски прикрива, омаловажава неопровержимия факт, че раболепно изпълнявайки Марксовата смрадлива мислица, че религията е опиум за народите, не други, а комунисти прокудиха сънародниците си от молитвените домове. Лъжата, че сме открай време безбожници пусна корени сред люде плиткоумни, та и служи за оправдание пред собствената им съвест. Ако се хванем на тая въдица, изводът гласи: българите винаги ще си останат оскъдни православни, затуй ненужни са усилия да превъзмогнем злочинството, натрапено от другарята и се пробутвава се примиренство. На мен тоже ми се ще храмовете ни да са пълни, ала то няма да стане от само себе си, а както е писал Дякон Игнатий: „и работа трябва, братя, работа“. Нека вмислим: нима случайно той, всеобичният национален герой Васил Левски е с православен сан?
*Румен Бориславов Стоянов е български поет, писател, преводач, дипломат, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в Катедрата по испанистика и португалистика. Удостоен е с титлата „доктор хонорис кауза“ на Университета в град Бразилия