Щом се търкулна в небитие народната обична власт (бе що тъй, нали социализмът ѝ бе издържан строго научно, даже безпогрешно, та където и да го подчекнеш, все безупречно прав, правдив, правилен и праволинеен беше, а пък?!), вече може да се пише всичко, даже и незаслужаващото да бъде осенявано с тая чест. Бидейки така, че и по-така, включая онака, взеха да се явяват много неща за богомилите, обяснимо с достъп до източници, които в тоталитарсоциализма не можеше да ги четем, камо ли на бял свят вадим, тълкуваме. Съдейки по излизащото в книги, списания, вестници, из междумрежието, едва ли бих преувеличил, ако нарека явлението новобогомилство, а упражняващите го новобогомили. Ни най-малко ще оспорвам правото им да го изразяват: свобода на мисълта, словото и проч., само ще направя една вметка.
Възхищавай, възторгвай се по богомили оновашни колко щеш, воля твоя, но едно всинца трябва да знаем, знаем, още и помним, изказваме, а не користно премълчаваме, омаловажаваме, ибо става дума за неопровержима истина и тя е: не богомилството отстоя, спаси българщината по време на едва полухилядолетното османско/турско робство/владичество/съжителство/присъствие, комуто както се харесва, а отечественото Православие. Дори единствено за тоя му подвиг трябва с вечна признателност да говорим за Църква Майка, щом не друг, богомил, иноверец, а тя, тя съхрани себесъзнанието на предците ни, за което – независимо от лично безбожничество, друго вероизповедание - дължим й вечна и огромна благодарност. Да, тя, тя с по него време често малообразовани духовници, понеже такива са били условията за подготовката им под сянката на падишаха, достатъчно е да помена, че сме били принуждавани да копаем трапища и в тях да градим храмовете си. Националният герой на България е не богомил, а православният дякон Игнатий с мирско име Васил Левски. Не богомил сътвори родолюбивата, будителна „История славяноболгарска“, а пак православен духовник: отец Паисий, в Света Гора. Прекрасното наше Възраждане дело е никак богомилско, а с великото участие на Православието, каквито и недостатъци, прегрешения, мними, преувеличени, злостни, хулни, действителни да е имало то. Обхватът на Санстефанска България е очертан според поместното наличие на отечественото Православие, а не където били проповядвали богомилски съвършени. Тук спирам, излишно е да вадя повече доказателства.
В кратце и со кротце: откривателствай, прехласвай се колко щеш по богомилство, ако щеш, противобожник бъди, ала всяко такова да си знае своето онакова, сиреч помнѝ и не се свени да го признаваш открито: без Православието нямаше да те има като българин, още по-малко новобогомил, зер твоите преки предходници щяха да бъдат претопени.
Вметка във вид на додатък: съвсем същото важи с пълна сила и за дъновизма и тоже избуяващите му последователи.