Неделя последна от септември. Чудното село Драганово. Богослужба в православната черква „Свети пророк Илия”. Двама свещеника, единият инок, певица. Богомолец един: моя смиреност. Не беше погребение, ала ми стана тъжно: защо нямаше други молители, нали звънарната ясно и красиво бе оповестила предстоящата литургия? А и не ставаше дума за поселище с неколцина обитателя, както понастоящем бива често: в последното преброяване (2010) мен родното и обично място има 2400 постоянни жители, повече от нему съседното градче Долна Оряховица.
Изнасям печалния църковен случай, тъй като далеч не е рядък: в православни храмове малобройни са людете ни. Докривя ми, пригорча ми: за обичното заселище, за днешните българи, за Православието. Защо станахме безбожници, маловерници? Ако виновни са единствено другарята, раболепно угодничещи на Марксовата мисла, дека религията е опиум за народите, няма го вече комунистическото всемогъщие, защо тая безбожност, откъде се тя пръкна в тукашняшката ни демокрацийка? Подир славния и героичен 10-и наистина има пълна, че и препъл(не)на свобода на вероизповеданията, кое роди, крепи безверието? Потребителщината с безбройните си лукави гъделчета? Но: в Румъния тоже усърдно потребясват, защо, защо там домовете молитвени са пълни, а в България не? Коя е причината? На какво се дължи, откъде зловредието произтича? Как така чеда на предци, с дарения, труд съградили хиляди църкви, прицърквия, манастири, днеска са обидно безразлични към Вярата, съхранила ни, редом с езика български, като народ из петстотингодишното инородно, друговерско робство? (За предпочитащи да го наричат владичество/съжителство/присъствие: как не било робство, щом в триконтиненталната империя пазарите на роби законово били отменени едва ча-ак през 1908-а?)
Какво се промени в нас, че изпаднахме в равнодушност към собственото душеспасение? Изглежда нелепица, обаче, за срам, не е: днес имаме похвално много храмове, монашески обители, а позорно малко богомолци, калугери. За огромното мнозинство сегашни православни Вярата е между другото: понеже трябва да вършат несекващ куп задължения всякакви, та време за черкуване все не остава, да бе, аз съм кръстен православно, вярвам в Бога, обаче на църква не ходя, само за кръщавка, опело, венчавка, Коледа, Великден, пости не спазвам, не чета православна книжнина. В кратце и со кротце: вярвам колкото да не е без хич, камо ли Правослевието да ми е нравствена основа и опора, начин на живот, обемащ помисли, дела.
Разобличителната присъствена оскъдица обхваща и най-образованите ни сънародници, впрочем до голяма степен обезправославени, зер едни са безразличници, други богомили, дъновисти, протестанти, себеизгодно забравящи (?), че ни тия, ни ония от трите разновидности спасиха нашия род от претопяване през османското полухилядолетие. Ще ли се промени това срамно положение? Кога, как? Вината бива най-вече – и най-удобно - стоварвана единствено връз Църквата Майка: тя, тя да направела еди що, па еди какво, та еди как. Подход, разобличаващо равнозначещ с отмахване на поименна отговорност. А ти, ти, дето само критикарстваш заядливо, правиш ли нещинко за промяна към по-добро? Какво, що? Като в храм не стъпваш, пръстенце не помръдваш, нищинко не похващаш да тръгне боговерието напред ли? На твоето отроче говориш ли му за Дядо Боже, Който всичко може? Научи ли го да сторва кръстния знак? Не? Тогава приказките досежно потребността някой друг да свърши въпросната работа са безделническо чесане на език или хулителство. Желаеш ли искрено промяна, ти най-напредка самия себе запитай: мога ли аз да участвам в поднова към добро, как, с какво? Не си ли задаваш тоя въпрос и не предприемаш нужното, редно е да признаеш пред твоята съвест, че бездействайки насърчаваш, подкрепяш безбожничеството, поне в себе си трябва да кажеш, че си празнодумец, готованец. Самси Всеспасителят Иисус Христос е отсъдил: „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), сиреч по делата. А твоите деяния, не брътвежи, къде ги? Колко хубаво е нещо да бъде проведено, ама друг, не аз, да го свърши.
Прекланяш се пред безпримерния подвиг на Левски, не ти ли идва на ум, че той не чакал някой, Руската, Австро-унгарската империя, да изгони от нашенско чалмоносцитe, а той собственокрачно обикалял и лично подготвял събратята си православни задружно да ги надвият? А ти святата памет на Апостола тачиш, но мързелашки те мързи на черква да ходиш. Вмисли: националният герой на Мати Болгария нам как случайно е тъкмо дякон православен, а не инакъв християнин, още по-никак противобожец, малобожник?