Братя и сестри! Днес честваме Рождество Христово. През вековете, даже в годините на най-люти гонения на Църквата, когато се отричало всичко традиционно, нравствено и възвишено, хората продължавали да празнуват празника Рождество Христово. Те се събирали на празнични трапези, отивали в храма, а ако нямало храм наблизо, тогава се събирали в домовете и тайно се молели, тайно извършвайки богослужение не по свещените книги, каквито нямало, но по памет, изпитвайки при това радост.
Но сега настъпват времена, когато имаме всичко: и свобода на вероизповедованията, и прекрасни благолепни храмове, и възможност открито да се поздравяваме един друг с този празник (да напишем поздравителна картичка, да позвъним, да кажем няколко топли думи). Обаче много често зад това не винаги стои радост и разбиране на същността на празника Рождество Христово. Нещо повече, не винаги зад това стои Бог – Той липсва в тези поздравителни слова, тържества, празненства, в този кръг от културни събития, създадени около този празник.
Какво става? Къде е същата тази „сол”, за която говорел евангелистът (Мат. 5:13)? Къде е това радостно чувство за реалността на Божието присъствие в нашия живот? Защо сме го загубили? Това са много важни, бих казал, ключови въпроси – не само за самия празник Рождество Христово, но за собственото ни спасение. Това е ключ към вратата на живота в бъдещия век в Царството Небесно. И ако се опитаме да поразмислим над загубата на тази радост от присъствието на Христос в живота ни, тогава можем да кажем достатъчно уверено, че тази радост отсъства, защото сме загубили усещането за живата вяра. Вярата за нас става традиция, обред, празен култ, празник „извън”, който само транслират средствата за масова информация; празник, който е съпроводен с каквото ни е угодно – и с празнична трапеза, и с други несъществени неща. Но всичко това няма никакво отношение към самата вяра, нито към Христос. Това са само външни атрибути. А къде е Самият Христос?..
Ние седим край празничните трапези, а не усещаме Божието присъствие. Ние се гледаме един друг в очите, но не виждаме в тях празника!
Опитът на нашата реална вяра и на нашата реална среща с Христос се заключава не в голямото, тържествено, пищно, сияещо и трептящо от светлина празненство, но в малките неща; така, както някога Христос се явил във Витлеемските ясли, далеч от центровете на човешката суета, в самите покрайнини.
Разбира се, аз не съм против тържествените трапези, пищните богослужения, телевизионните транслации, празничните мероприятия, които се провеждат в градове и села. Но всичко това придобива смисъл едва тогава, когато всеки от нас ще има конкретен опит от среща с евангелския Христос, за Който ние четем в Свещеното Писание: „Гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте” (Мат. 25:36).
Ето именно този опит от християнския живот трябва да бъде поставен в основата на нашата вяра и нашето изповедание. И тогава тази вяра ще бъде вяра жива, реална. А присъствието на Бога в нашия живот няма да бъде митологема, но ще стане реално осезаване на Божието присъствие. И тогава нашата проповед ще стане силна и действена за другите хора. И тогава силата Божия ще се проявява в нашата немощ.
Приветствам всички вас, възлюблени мои, с празника на идването в плът на нашия Господ и Спасител Иисус Христос и се моля днес само за едно: Бог да не ни лишава от дара на тази жива вяра, от Своето присъствие. В края на краищата Той дойде в нашия свят, за да бъде с нас, а ние – с Него. В това единство е силата на християнския дух, силата на Църквата и нашето свидетелство пред света.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев