„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мк. 8: 35)
Нашият Господ Иисус Христос на Голготския Кръст завършил нашето спасение. Последната Му дума от Кръста била: „Свърши се”. Извършило се нашето спасение. Оттогава по призива на Христос и апостолите християните започнали да участват в страданията на Христа, започнали да Му състрадават, да се съразпъват с Него. Апостол Павел решително ни призовава към това участие в страданията на Христос (Фил. 3:8-10). Към това ни призовава и апостол Петър (1 Петр. 4:12-13). А апостол Иоан направо казва, че ако „Той положи за нас душата Си: и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята” (1 Ин. 3:16).
В днешното евангелско четиво ние чухме зова на Самия Спасител да Го следваме по кръстния път, по пътя на кръстоносенето (Мк. 8:34-39). Той ни зове да се отречем от себе си, да вземем кръста си да Го последваме.
Какво значи да се отречем от себе си? Това значи да се откажем от своя егоизъм. Да забравим за себе си, за да се намерим в Бога и в другия човек, за да живеем за него и в грижа за него.
Но нали това е много трудно и едва ли е възможно, ще кажете вие. Нали това значи да застанем на пътя на борбата не на живот, а на смърт със самите себе си: със самолюбието, егоизма, самоугаждането, безсърдечието, жестокостта, равнодушието и студенината към другите.
Да, действително, това е тежка борба. Нейният успех е невъзможен без Божията помощ, която се дава при нашата любов към Господа, при послушанието на Неговата воля и следването Му. „Без Мене, – казва Той, - не можете да вършите нищо” (Ин. 15: 5).
И обратното, всичко можем да вършим и даже „планини да преместваме”, ако пребъдем в любовта Божия, която и ни се открива в нас чрез любовта към Бога. Да обичаш Бога – значи да не бъдеш роб на суетата на света, на грубите удоволствия и съблазни. Да обичаш Бога – значи да запазиш душата си за Бога и да я загубиш за житейските богатства.
Земният живот е временен, бързопреходен. Ние виждаме как препускат годините, как стареят, слизат от сцената хората, как се развалят и губят стойността си заобикалящите ни предмети и вещи. Всичко е изменчиво по пътищата на земния живот. Днес интересите, модите, вкусовете, възгледите са едни, утре – други. Днес ни се нравят едни хора, утре – други, а после – трети и така нататък. Единственото, което остава винаги с нас е нашата безсмъртна душа, нашият дух като образ Божи, като безценно съкровище, предназначено не само за временния, земния живот, но и за вечния, задгробния.
Затова каква полза за човека, ако придобие цял свят, т. е. всички блага на земния живот, а повреди на душата си Мк. 8:36-37), отвличайки я от духовни, спасителни интереси и обричайки я на гибел за вечния живот. Какво земно благо, какво материално съкровище, каква материална ценност може да бъде приравнена към ценностите на нашата безсмъртна душа? Такава земна ценност няма и никога няма да има. Толкова висока и ценна пред Бога е нашата безсмъртна душа и дарувания ѝ свят благодатен дух.
Но ние, братя и сестри, често забравяме какво съкровище имаме, каква небесна вестителка и обитателка носим в себе си! Затова и я пренебрегваме. Душата е създадена за вечни блага, за Бога, а ние я храним с блага земни, тленни. Тя се оживотворява от любовта към Бога и хората, а ние я принуждаваме да се привързва към неща и интереси изменчиви, бързопреходни. За нея е „тесният”, кръстният път, а ние отваряме пред нея вратата на „широкия” път, водещ към гибел.
Ето вече настъпи Кръстопоклонната неделя на светата Четиридесетница на Великия пост. Светата Църква се стреми да издигне Кръста Христов в нашето сърце, та ние живо да чувстваме в него Христос, и, при това, разпнатия. През цялата Кръстопоклонна седмица ние ще съзерцаваме Кръста Христов, въздигнат посред храм, та, взирайки се в него, да се оживотворяваме духом, да укрепваме волята си, да се умиляваме сърдечно. Той ще апелира към нашата религиозна съвест и чест, към нашето духовно мъжество, ще зове към преданост и вярност към Христа и любов един към друг.
В Кръста Христов, в следването на Христос е нашето спасение. Който се срамува от Христа и Неговия кръстен път, от него ще се срами и Той, „когато дойде в славата Отца Си със светите Ангели” (Мк. 8:38).
Нека Му бъдем верни и предани винаги и във всичко! „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение възпяваме и славим!” Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев