Сърдечно поздравявам всички вас, скъпи братя и сестри със края на Светата Четиридесетница! С Лазарова събота традиционно завършва този наш неголям подвиг и от утрешния ден започва Страстната Седмица.
Светата Църква днес възпоменава едно извънредно събитие не само в историята на ветхозаветния Израил или в историята на Църквата Христова, но въобще в историята на човечеството. Зачитайки се в Евангелието от Иоана, ние виждаме, че, когато Господ идва във Витания, тялото на Лазар се намира вече четири дни в гроба. Когато Той моли да отворят гроба, Марта недоумява, от нейните думи ясно следва, че по-добре да не прави това: „Господи, мирише вече; защото е от четири дена”.
Това, което извършва Господ, е невъобразимо: разложилият се, смърдящ труп с Божествената сила отново е извикан към битие, отново всички членове на тялото, стави, тъкан, плът, кожа се възсъздават с всички произтичащи от това последствия. Не може да не бъдем поразени от това, че наистина Бог може всичко, което пожелае. Светата Църква казва, че Господ с това действие предваря общото възкресение, Той ни убеждава, че може да направи всичко, което е обещал на всеки от нас.
В това евангелско четиво има още много важен трогателен момент: поведението на дошлия в плът Бог по отношение на човека, в дадения към Лазар и неговите сестри Марта и Мария. А в тяхно лице, разбира се, към всеки човек. Като истински Човек, нашият Господ Иисус Христос във всичко бил подобен на нас. Той се облякъл във всичките тези немощи, възприел, както казва преподобни Иоан Дамаскин, такива безстрастни страсти, които свидетелствали за това, че човешкото естество се нуждаело от възстановяване, от възсъздаване, от изцеление от вечната смърт.
И ето Неговата среща със сестрите на умрелия Лазар. Господ, общувайки с тях, постоянно се натъжил духом, т. е. бил готов да се разридае и даже да се просълзи. Апостол Павел казва следните думи: „Не искам вие да не знаете за починалите, за да не бъдете като тези, които нямат надежда” (вж.: 1 Сол. 4:13). Ние ги слушаме, когато извършваме заупокойна служба. Кой, ако не Господ знае какво ни е обещал. Но какво тогава означава Неговият плач: това скръб ли е било или нещо друго? Защо Господ плакал на гроба на Лазар? Нали Той знаел, че след няколко минути ще го възкреси и Лазар ще излезе от гроба, засвидетелствайки силата на Божеството.
Светите тълкуватели обясняват, че Христос плаче за друго: за това, че човек много често се поддава на вечната смърт, бои се от нея, сломен е, не е в състояние искрено да повярва, че може да я победи. Човечеството, потопено в суетата, се отдава на вечната смърт просто и лесно.
Господ Бог, дошъл в плът, създал човека за вечен живот. Христос плаче, защото човек не иска да влезе в този вечен живот, а избира вечната смърт. Той плаче над всеки от нас, когато вижда, че ние се отдаваме на страстите, на греховете вместо да живеем с Бога, ние се вкарваме в гробовете и от тези страсти, грехове буквално смърдим. Но колкото и да е грешен човек, колкото и да е осакатен от страстите, струва си само да си спомни за Господа и Бог може да го въздигне за вечен живот.
Както Лазар, повит, т. е. здраво стегнат около ръцете и нозете,обвит с плащаница, бил буквално изнесен по въздуха, точно така Господ и нас ще изнесе от нашите гробни пещери към Божията светлина, стига ние сами да поискаме това.
Този, който иска да излезе на Божията светлина от гроба на своите страсти, трябва да положи усилия по две направления. Длъжен е молитвено да застане пред Господа, молейки Го: „Възкреси ме за вечен живот!”. И, разбира се, трябва да изпълнява тези заповеди, които Господ дава, за да не пропадне човек. Тогава той непременно ще чуе това, което чули всички, включително и Лазар, когато със силен глас Христос извикал: „Лазаре, излез вън!”.
Тези прости думи свидетелстват с каква жажда Христос желае да възкръснем за вечен живот, с каква ненавист Христос се отнася към вечната смърт и заповядва на всеки от нас да върши това. Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев