Ние стоим пред гроба. В него е положено изтерзаното, изнаранено Тяло, снето от Кръста. Пред нашата съвест застава въпросът: защо така се стекла в нашия свят съдбата на Проповедника на любовта и опрощението, на съчувствието и милостта, дошъл да ни примири с Бога? И вторият въпрос: носим ли отговорност за Неговите страдания и смърт?
Христос е учил на състрадание и самоотричане, и Сам е изпълнил това учение, принасяйки Себе Си в жертва на любовта.
От какво са предизвикани смъртоносната ненавист и завист довели Го до смъртта?
Как могат любовта и грижата да предизвикат ненавист вместо благодарност?
Христос запитал първосвещениците и фарисеите: „Кой от вас ще Ме укори за грях?” (Ин.8:46).
Разбойникът на кръста свидетелствал за Него: „Тоя нищо лошо не е сторил” (Лк.23:41).
Жената на Пилат пратила да му кажат: „Не прави нищо на Тоя Праведник” (Мат.27:19).
Пилат казал за Него: „невинен съм за кръвта на Тоя Праведник” (Мат.27:24).
Иуда казал: „съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4).
Кой е виновен за Неговата смърт? Защо са Го разпнали?
1. Очевиден е конфликтът на Христос с първосвещениците, фарисеите, книжниците. Евангелистът казва: „предали Го бяха от завист” (Мат. 27:18). Но първосвещениците обясняват своята постъпка с необходимостта и грижата за народа. Когато Христос възкресил от мъртвите Лазар, първосвещениците и фарисеите свикали съвещание и казвали: какво да правим? Този Човек много чудеса твори. Ако Го оставим така, тогава всички ще повярват в Него; и ще дойдат римляните и ще завладеят страната и народа ни. Един от тях, някой си Каиафа, бидейки тази година първосвещеник, казал: по-добре един човек да умре за хората, отколкото цял народ да погине.
„От тоя ден, прочее, се сговориха да Го убият” (Ин.11:53). И така, Каиафа предложил да разпнат Христос, не защото е виновен, а поради целесъобразност, от политическа предпазливост, от грижа за еврейския народ. През изказания повод прозира завист. Христос нарекъл народните водачи лицемери. Апостолът пише: „наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тим. 3:5).
2. Иуда предал Христос, но не желаел Неговата смърт: „като видя, че Той е осъден, разкая се и върна трийсетте сребърника на първосвещениците и стареите, и отиде, та се обеси” (Мат. 27:3,5). Сребролюбието довело до предателство. Църковната песен нарича този грях „окаянство иудино”.
3. Пилат знаел, че Го предали от завист и „търсеше случай да Го пусне”(Ин.19:12). Той „излезе при иудеите и им рече: аз не намирам никаква вина у Него”. Пилат предложил да го пусне заради празника Пасха (Ин.18:38-39). Иудеите пък викали: „ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря”(Ин.19:12). Високопоставеният чиновник се изплашил от политическо обвинение. Той не искал да жертва своята кариера и благополучие, а, може би, и главата си: „Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник”. Църковната песен говори: „Пилат ръцете си умил, сърцето си обаче осквернил”.
4. Народът изисквал: „да бъде разпнат! Управителят попитал: какво зло е сторил? Но те още по-силно викали: да бъде разпнат!” Преди три дни те викали: „Осанна Сину Давидову!” Сега искат Неговата смърт. Когато Христос умрял и земята се разтресла, настъпила тъма, завесата църковна се раздрала на две, „целият народ, който се бе събрал на това зрелище, като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди” (Лк.23:48). Народът се държал лекомислено и безотговорно.
5. Воините бичували Христос и го разпнали, изпълнявайки заповед. При това те се развличали, надсмивайки се над Него: надянали Му трънен венец, облекли го багреница, дали му тръстика вместо царски скиптър, кланяли Му се и Го били. Те изпълнявали заповед.
Можем да разберем всички участници в трагедията. Типична история, която се повтаря от Адам до наши дни. Никой не иска да поеме отговорност за постъпките си, всеки вини другия.
Настъпило време за произнасяне на присъдата и Пилат си „умива ръцете”.
Воините изпълнили заповедта, обезвредили бродягата, произвеждащ безпорядък.
Тълпата крещи: разпни Го по повеление на първосвещениците. Нима е възможно да не се послушат авторитетните водачи, поставени от Бога? Самите водачи се убеждавали един друг, че наказват опасен злодей: „Той е злодей, развращава народа, богохулства, наричайки Себе Си Син Божи”.
Всеки имал оправдание, а всички заедно разпнали Христос, Който „не сторил зло на никого”. Всички участници в разпятието ги обединява греха. Това не е обществен грях. Грехът винаги бива личен. Вината винаги е лична и отговорността за нея също е лична. Ние, отдалечените потомци, се осъзнаваме като съучастници в злодейството, не защото сме били там, а защото сме грешници.
В това е първият смисъл на Кръста: съд над света, който „цял в зло лежи” (1 Ин.5:19). Но всеки е виновен за своя личен грях.
Вторият смисъл: Кръстът – това е мой избор! Всички в тази нощ били изправени пред избор: Пилат, воините, първосвещениците и всеки човек в тълпата. Всеки избира сам. Всеки е свободен и може да постъпи не както всички.
„Който иска да върви след Вене, нека вземе кръста си”. Да вземеш кръста си означава не само да търпиш теготите на живота. Преди всичко, това означава да поемеш отговорност. Днес невинен човек също може да бъде подложен на преследвания.
Чиновниците постъпват „по закона”, „малките хора” постъпват „по послушание”, воините съблюдават дисциплина, изпълнявайки заповед в името на реда и доброто за всички. Както преди, пилатовци умиват ръцете си, воините изпълняват дълга си, водачите спасяват народа, а множеството хора угоднически се надсмиват или мълчаливо гледат тържеството на злото.
Евангелието ни призовава пред този гроб да си припомним: всеки има избор. „За съд дойдох Аз на тоя свят” ‒ казва Христос. Всеки от нас стои пред този гроб като пред съда на своята съвест.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев