Срещу не какво да е, а против самото дело на св. св. Кирил и Методий, небесните съпокровители на Европа. Твърдение стряскащо: кой българин, кой не изпитва благодарност към стореното от Първопросветителите, кой, кой не се прекланя пред извършеното от них, обуквили говора ни мил? Запитали ученици Христа Господа Спасителя как да познаят кой какъв е и Синът Божий отвърнал: „по плодовете им ще ги познаете“, сиреч постъпките (Матей 7:16).
Нека тъй подходим в случая, премисляйки делата на милиони тукашняци спрямо кирилицата. Те, включая искрени, доказани родолюбци, собственолично и всекидневно, вече комай поголовно, все повече употребяват чуждици излишнúци, па сякаш то е малко себеунижение, посягат и на азбуката ни като все по-бързотечно натрапват латински букви за щяло и нещяло, под път, над път, зад път. Навлячките победоносно, ликуващо се ширят по начини всевъзможни в надписи, реклами, фирми на барове, хотели, ресторанти, фризьорници, кина и прочие услуги, електронни, хартиени страници. Притежаваш сладкарница и бидейки едноличен собственик от теб зависи как ще я именуваш, с какви писмени знаци оповестиш, избираш английска дума. Не виждаш нищо лошо, противоречащо на твоите българолюбиви убеждения, камо ли посегателство досежно вечната памет на Първоучителите. Вероятно твоят избор се дължи на убедеността, че тъдявашници ще прочетат името на заведението, но великият другоземец не, така че имаш оправдание за инородното предпочитание: bar. Впрочем, дето е рекъл оня, оправданието е като задника, всеки го има, няма защо да го показва. Същевременно броиш се за убеден и действен родолюбец, можеш го защити. Но фирменото именуване сочи обратно.
Уви, не съзнаваме как, говорейки, пишейки, ежедневно вървим против свещения завет на св. св. Методий и Кирил. Така е, защото не вмисляме какво правим, какви последици носи то за националното достойнство: без никаквейшо угризение, послушняшки, възприехме, примерно, идентичност, доказвайки неопровержимо, че дори относно културното ни същине, живец, разполагайки с не едно, а две наши слова, самоличност и себеличност, любовно, в действителност предателски, гушнахме дошлячката. Какво, непосилно за нашата изказност, придобихме с консенсус, низвергвайки съгласие? Къде ни е печалбата, освен поредният пример за драговолна чуждоугодливост?
Описменявайки сънародниците си, Методий и Константин можело е да го направят къде-къдя по-лесно с приспособени гръцки, латински букви. Но те предпочели много по-трудното: измислили български писмена. Защо тъпоглаво не проумяваме, че като с безхаберие натрапваме готовляци, предимно американо-английски, облечени в неприсъщи нам одежди, поотделно и обществено скверним святия Кирило-Методиев подвиг? Защо не се питаме какъв ще бъде след петдесет години речниковият ни състав, ако все тъй стръвно го тъпчем с вносотии, колко ще остане българското в него, какъв дял, кое ще му е българското? Не повтаряме ли шопа, дето казал я най мразим да мислим, оти се потим? Не ни ли тежи на съвестта (доколкото е остатъчно оцеляла), че съучастваме в бързоскоростно разбългаряване, неотменимо включващо неизречени, ала осъществявани похула, поругание, покушение към Кирило-Методиевия завет, подсилен от отец Паисивия укоризнен поплак „О, неразумний и юроде, поради что ся срамиш?“ Учим как наши възрожденци отхвърляли погърчването, а сега ние, забравили победата в оная борба, повтаряме го във вид на съвсем драговолно поамериканчване = отбългаряване и то неотстъпно.