В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес Светата Църква празнува празникът Вход Господен в Йерусалим. Празник, от една страна, тържествен и радостен – нашият Господ Иисус Христос приема царски месиански почести в Йерусалим – града на великия цар, града на Давид. Нали до този момент Спасителят учил, проповядвал, вършел чудеса вън от неговите стени. И ето, дошло времето на Йерусалим. Народът бил чувал много за необичайния Проповедник, Който „ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците (и фарисеите)“ (Мат. 7:29), Който се прославил с това, че смогнал да нахрани с пет хляба пет хиляди души и със седем хляба – четири хиляди (кой не ще пожелае да има такъв Цар!); Който изцелявал недъгави, изгонвал бесове. А най-удивителното – възкресил Лазар, който вече четири дни се разлагал и смърдял в своя гроб! Господ не просто върнал Лазар към живота, а го възсъздал като предобраз на бъдещото всеобщо възкресение. Затова, въпреки недоволството на фарисеите, хората посрещали Иисус Христос като Цар, с палмови клонки, постилайки своите дрехи на пътя.
Но има и друга страна на този празник. Скръбна страна. Входът Господен в Йерусалим е един от най-трагичните църковни празници, наричат го ден на най-страшното недоразумение, тъй като всички тези тържества, ликуване, надежди са основани на погрешни очаквания, на неразбиране. След кратко време хората осъзнават, че те са очаквали съвсем друг цар – военен и политически лидер, който да ги освободи от римското владичество, по възможност да покори на тях други народи, да им обезпечи спокоен живот. Затова мнозина от тях, които викали „Осанна Сину Давидову!“, след няколко дни ще жадуват Неговата смърт: „Разпни, разпни Го!“
На нас, християните, не ни е чужда подобна самозаблуда. Дори в молитвата, когато търсим не Бога с покаяние, с копнеж и с надежда, а някакво удовлетворение, сърдечно успокоение, някаква искрица живот. То ест подменяме живия Бог със свои представи за Бога, твърде често неверни, уподобяваме се на същите тези йерусалимски жители, които приели Спасителя за земен владетел.
Днес ние стоим в храмовете с върбови клонки, както йерусалимските жители с палмови клонки, посрещаме своя Цар. Какво очакваме от Господа, какво искаме от Него, вървящ в Своя последен скръбен път на Кръста? Няма ли да Го предадем после, след празника? Нали, за да предадем Христос, подобно жителите на Йерусалим, съвсем не е задължително всъщност да викаме: „Разпни Го!“ Достатъчно е просто да живеем така, сякаш не се е състояла в историята страшната кръстна смърт на Голгота, и чрез нашите грехове, безсрамие, леност, алчност, ненавист, равнодушие разпъваме Спасителя отново и отново. Този празник трябва да ни напомни, че Разпятието е дело и на нашите ръце, и ние трябва с покайно чувство да молим Господа със Своята благодат да очисти нашите сърца от помислите и долните страсти, които и в свещени минути ни заставляват да мислим за светски суетни дела.
Да си припомним, че когато Христос „когато се приближи и видя града, заплака за него…” (Лк.19:41.) Тези сълзи на Христа са изобличение за всички нас. И в същото време сълзите на нашия Бога са символ на надежда. Нали тъкмо вчера Господ плакал за умрелия Лазаре, и ето Лазар е жив! Значи и за нас има надежда, значи и за нас не всичко е загубено. С тези сълзи, с тази любов, с тази жалост към човека четиридневният Лазар възкръснал от мъртвите. С тези сълзи и не ще се изтръгнем от греха. Амин.