Днес, братя и сестри, ние с вас чухме в евангелското четиво разказа на апостол Матей за изцелението на разслабления, т. е. парализирания човек. Повествованието на апостол Матей съществено се отличава от изложението на това събитие у апостола Лука, то е по-сбито и сдържано. Но и тук акцентът е поставен върху най-важното, което едновременно и поразило, и възмутило околните – Иисус не просто изцелил болния, Той още и заявил, че опрощава греховете му. Намиращите се там книжници се възмутили в своята учена горделивост и започнали да смятат в себе си, че Иисус богохулства.
И тогава Христос директно ги изобличава, разкрива техните мисли и с това открива за тях Своето Божествено всезнание: „Защо мислите лошо в сърцата си? Защото кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (тогава казва на разслабения): стани, вземи си постелката и върви у дома си“ (Мат. 9:4-6).
Станалото веднага чудо на изцелението, вероятно, произвело върху околните силно впечатление, и още веднъж потвърдило връзката на болестта с греха. Сега мнозинството хора нямат в своя речник такава дума и понятие като грях. В реда на нещата е да оскърбиш, да нагрубиш, да присвоиш нещо чуждо, без да се замисляш, че това е лошо, между другото да направиш аборт, с лекота да извършиш плътски грях. И се налага да признаем, че еврейското общество по времето на Христос било нравствено по-здраво.
Да си припомним как Христос спасил жената хваната в прелюбодеяние: той казал на фарисеите, жадуващи разправа със смъртно наказание, който няма грях, пръв да хвърли камък върху нея. Всички мълчаливо се разотишли. Струва ми се, че сега не биха се разотишли… Това показва, че съвестта у хората в тези времена била по-изострена. Разбира се, нямало никакво тайнство на изповедта, но представата за греха била много развита. Грехът би могъл да бъде опростен само от Бога, но за да бъде заличен, нужно било да се принесе Богу жертва.
И все пак поведението на тези книжници ни показва единствено, че сегашното общество се родее с обществото на хората от времето на земния живот на Спасителя, тази горделивост – аз зная всичко и по-добре от всички: в религиозния живот или в политиката или в военното дело, и лежейки на дивана, аз с лекота мога да разсъждавам за всякакви сфери. Ето така и тези книжници започнали с високомерие да обсъждат думите на Иисуса за прощаване греховете на разслабления – кой е Той да опрощава грехове? Заслепени от своята ученост и гордост те не видели, че пред тях стои Самият Бог.
И тук откриваме още една от проявите на гордостта, когато ние не само не забелязваме своите простъпки и пропуски, а сме напълно уверени, че всичко вършим безусловно и безупречно правилно, а ето заобикалящите ни хора, меко казано, вършат всичко неправилно. Също както хвърлящият на земята двадесет фаса на ден се възмущава, че в града цари мръсотия. Ние сме готови да обвиняваме всички и във всичко, чак до правителството и президента, а сами никога не виждаме, че за много наши неприятности сме виновни само ние самите. Но да се вгледаме в себе си е безкрайно трудно, непоносимо болно, и тогава ние подобно на тези книжници внимателно следим за всяка дума, постъпка – къде греши или се подхлъзва ближния, или, още по-лошо – нашият съперник.
Но този път е безплоден и вреден за нашите души. Има забележителна пословица – с чужди грехове свят няма да станеш. Нещо повече, както и в тази евангелска история, когато книжниците се оказали посрамени от станалото чудо, така и тези, които вместо да обработват градината на душата си, търсят и се присмиват на недостатъците на ближните си, също ще изпаднат в много неудобна ситуация. Нека, братя и сестри, помним думите на апостол Петър: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (1 Пет. 5: 5).
Превод: Иконом Йоан Карамихалев