Всеки от нас, който е учил в училище или във ВУЗ, е получил определени знания, които, колкото и да са били добри, с времето все пак се забравят, ако не се връщаме към тях.
Но Църквата живее не само със Свещеното Писание, но и с Преданието. И затова именно в Преданията, в паметта на Църквата се пази паметта за великия светител. Тя не просто се пази някъде по складове, по рафтове събираща прах, а е жива, действителна, истинска, защото всеки от нас постоянно се обръща към свети Николай. Неговият живот действително бил благодатен и велик. Велик в този план, че той достигнал такива дълбини на духовността, такава сила духовна, че могъл да твори чудеса. Но при цялото многообразие на неговия житейски път Църквата оставила в тропара две важни основи, на които, действително, се изграждал целият му живот: „Правило на вярата и образец на кротостта“.
Но какво представлява кротостта в наше време? Е, във всеки случай, кротостта е съвсем непозната за съвременния човек. Понеже за съвременния човек е свързана с някакво безсилие, с някакво неуспешно събитие в живота и т. н. Всъщност, кротостта е нещо друго. Защо е много трудно за съвременния човек да разсъждава за кротостта и да живее кротко? Факт е, че за съвременния човек е най-важен успехът! Успех във всичко: в учението, в живота, в бизнеса и т. н. И човек се стреми към този успех. Но при все това човек забравя за най-важното: за другия човек: „… все ми е едно по какъв начин ще постигна този успех: дали по глави, дали по трупове ще ходя, но искам да подсигуря успеха си!“ Понеже успехът в схващането на съвременния човек се изразява в пари, слава, разкошен живот и, разбира се, човек се стреми да притежава това. Но човек се самозаблуждава. Ненапразно именно свети Николай избрал тази пътека, която се нарича кротост. Понеже кротостта е състояние на човешкия дух. Не е кротост, когато ти се гневиш и не показваш на всички своите чувства, и не показваш на другия човек, че си ядосан, че го ненавиждаш и презираш. Кротостта – това е състояние на човешкия дух, когато човек поставя за основа на своя живот Бога, и тогава Бог се заселва в сърцето на човека, прави този човек кротък, т.е. добронамерен, милостив, и, този човек не просто се скрива зад някаква маска, а показва своята кротост във всичко: в делата, в грижите, в милосърдието и въобще в целия си живот. Но, за съжаление, именно това чувство отсъства в съвременния човек. И още нещо: това е вярата: Правило на вярата! Действително ли ние с вас живеем според вярата? Действително ли ние изповядваме чистота на вярата, която изповядвал сам свети Николай? Има случаи, когато човек, православен, кръстен в църква, изповядва неправилно своята вяра. Даже не просто изповядва. Той просто не я познава тази вяра. Как човек може да преподаде вяра на друг човек, ако той не познава своята вяра? Оттук е целият проблем. Проблемът е в това, че непознаването на своята вяра довежда до това, че в разбирането за вярата, човек неграмотен, привнася нещо свое, греховно. Привнася своето виждане за света, някакви народни поверия, и т. н. И, привнасяйки в тази вяра свое, той я прави даже не подобна на езическата. И ето тази взривоопасна смес, която блуждае в душите и сърцата на хората, макар и православни, прави вярата съвършено нежизнеспособна. Религията, т.е. вярата, се предава бащите на децата. И ние знаем сега защо вярата ни е нежизнеспособна: защото се предава сурогат, а не чиста вяра!
Ето затова свети Николай бил и правило на вярата. Ако всеки от бъде именно такова правило на вярата, то тогава и децата ни, и внуците ни ще живеят добре и светът, който ни заобикаля, ще бъде благоустроен.
Нека измолим сили от свети Николай, който да ни дарува и кротост, и правило на вярата.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев