Поздравявам ви, скъпи братя и сестри, с продължаващия празник на Рождество Христово, с тези свети дни. Свети са не само дните на подготовка, постите, духовното покайно усилие, но и дните на радост и тържество, когато сърцето бие по-особено и душата диша не така, както в обичайната наша житейска суета.
Днешната неделя на езика на църковния устав се нарича Неделя след Рождество Христово. На литургията, се чете откъс от Евангелието от Матея, в който се разказва за това, което станало след главните рождественски събития.
Говори се за мъстта на Ирод и скърбите на майките в Рама, за това как след убийството на Витлеемските младенци и чудесното спасение на Младенеца Христос Ангелът повелява на Йосиф да вземе Младенеца и Неговата Майка и да бягат в Египет. Много картини на западни художници и наши икони изобразяват тази трогателна и трогателна история. Евангелието ни разказва накратко както за случилото се след годините, така и за завръщането на Светото семейство в Юдея.
Всъщност този разказ съдържа в себе си три главни повествования: за чудесното спасение; за злобата и ужасното престъпление на Ирод, на един от тези, който ще остане в историята с нарицателно име; за това, защото такава ненавист към Младенеца живее в сърцето на човека и в сърцата на много хора и даже на цели съобщества в продължение вече на две хиляди години.
За Ирод може да се каже, съдейки по всичко, че той се боял за своето царство. Да вземем, например, някой, който се бои да не загуби своето социално положение, че дава заповед да бъдат избити всички възможни претенденти на възраст от нула до три години, ясно е как бихме го нарекли и за какъв бихме считали този човек. Ирод се възприема неправилно, даже митологично, но нали евангелската история – това е част от общочовешката история, както и майките, които ридаели над своите синове. Затова оправданието на Ирод за историческа целесъобразност, за борба за запазване единството на Юдея, за високите задачи, които той трябвало да реализира, та във възможно бъдеще родината му да стане независима от римляните, които са могли да възникнат в неговото съзнание, нямат нравствено оправдание.
По-сложно е с другото. Защо тази ненавист се пренася после върху апостолите и първите поколения християни? Всъщност, цялата история на Църквата – това е история на открити или скрити гонения. Открити – както в Римската езическа империя или в десетилетията на тоталитарна власт в нашата страна, скрити – когато при очевидно благоразположение към християнството от духа на този век, светът продължава да ненавижда Църквата. И ето тук трябва неизбежно да дойдем до приемане на един онтологически, т. е. същностно, неизбежен и много важен тезис. Твърдението на Свещеното Писание затова, че светът в зло лежи (вж. 1 Ин. 5:19) и че светът, по думите на Христос, е противоположен, противопоставен на Неговата Църква, се потвърждава от цялата история на християнството и цялата история на Църквата. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Ин, 15:18-19), – говори Сам Спасителят и тези думи се потвърждават в продължение на две хиляди години. Впрочем, потвърждават се и други: „дерзайте: Аз победих света“ (Ин. 16:33). Тази победа започнала именно тогава, когато Сам Богомладенецът, още лежейки в в яслите, се среща с човешката злоба, но я побеждава със Своята всеопрощаваща любов. И заповядва, на нас, християните, да й отвръщаме не с ненавист и не с ответна злоба, но с дара на смирената любов.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев