„И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни!
Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас,
и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин.
Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? . Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?
И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси“ (Лукa 17:12-19).
Днешното евангелско четиво разказва за изцелението от Господа Иисуса Христа на прокажените. Затруднително е да се каже каква именно болест в съвременната медицина съответства на библейската проказа. В Свещеното Писание наричали проказа въобще болести, чийто общ признак били външни рани по цялото тяло. Това заболяване било не само физически мъчително, но влечало след себе си изгонване зад пределите на града или селото.
Цялата работа е в това, че за ветхозаветното благочестие огромно значение имало всичко, което се отнася към така наречената ритуална чистота. Да си припомним, че неведнъж по адрес на Христовите ученици звучат обвинения, които, всъщност са свързани именно с тези представи. Например, фарисеите обвинявали апостолите в това, че те ядат с немити ръце. И тези претенции били предизвикани не от хигиенни изисквания, а именно от предписанията за ритуална чистота (вж. Мат. 15 гл.).
Човек заболял от проказа трябвало да напусне своя дом, своя град, своето семейство. Той става изгнаник. Ако някъде прокаженият срещнел здрав човек, тогава бил задължен със силен глас да възвести, че е прокажен и да възвести за себе си: „Нечист! Нечист!“ (Лев. 13:45). Тази болест се считала за неизлечима и затова просто не била лекувана. Нямало ни болници, ни лекарства за болните от проказа. В Писанието на Ветхия Завет има разказ относно искането да бъде излекуван болен от проказа, в отговор на което звучи следното: „Нима аз съм Бог, да умъртвявам и съживявам, та праща при мене да снема от тоя човек проказата му?“ (4 Цар. 5:7). По такъв начин изцелението на прокажен се считало за чудо.
Прокажените, изгонени от своите домове, били обречени на бавна и мъчителна смърт. Най-често, за да оцелеят по някакъв начин, те се събирали на групи и се обединявали не по национален или религиозен признак, обединявала ги болестта. Ето такава голяма група прокажени от десет човека, като видели Христос, както отбелязва евангелистът, „спряха се отдалеч“ (Лк. 17:12), защото, както вече се отбеляза, Законът забранявал на прокажените да се приближават близко до други хора. И започнали силно да викат: „Иисусе Наставниче, помилуй ни“ (Лк.17:13).
Очевидно е, че в тези думи се съдържа молба за изцеление. Тогава Господ праща тези десет човека при свещениците: „идете, покажете се на свещениците“ (Лк. 17:14). Съгласно закона на Ветхия Завет, свещеник установявал факта на проказата и изцелението от болестта, ако такова все пак се случвало. Едва след засвидетелстването от свещеник факта на изцелението, прокаженият могъл да се счита за здрав и имал право да се завърне у дома си. Спасителят казва те да се покажат на свещениците, а не на свещеника, защото иудеите и самаряните имали различни свещеници. Но и в единия, и в другия случай, те признавали Мойсеевото Петокнижие, в което и се съдържат всички предписания, отнасящи се до прокажените.
Струва си да се обърне внимание на много важен момент – всички десетте, които молели Христос за изцеление, получават от Него благословение да отидат при свещениците и правят това. Значи те повярвали на Христос. Могли са да кажат: :За какво ни е това?“ Той не казал „ще се изцелите”, не направил нищо такова, което веднага да засвидетелства тяхното изцеление, а просто ги отпраща. Но те все пак правят това, което им било казано от Господа. И това, че те повярвали на думите на Христос, не останали на място, не се разотишли, а все пак отишли при свещеника, показват вярата на тези десет. Те действително имали вяра и действително се надявали, че Христос ще им дарува изцеление. Тяхната вяра се оказала непосрамена: „И когато отиваха, очистиха се“ (Лк. 17:14).
Но само един от десетте, видял, че получил изцеление, се завръща при Христос, за да Му поблагодари. И той бил самарянин (Лк. 17:16). Евангелието не уточнява как по-нататък се е стекъл животът на тези десет изцелени. Обаче, помнейки тази взаимна неприязън, която съществувала между иудеите и самаряните, може да предположим, че, станали здрави тези девет иудеи ще престанат да общуват с този самарянин, с когото са били заедно в продължение на много години, а възможно и десетилетия, обединени от ужасната болест и общото чудо.
Както и в някои други евангелски разкази, тук ние виждаме иудеите не в положителна светлина, а, самарянина, обратното, като човек добър, благороден, нравствено по-съвършен от иудеите, пренебрегващи самаряните. Свети Кирил Александрийски вижда в тази история, освен всичко останало, още и указание за жестокосърдието на иудеите- съвременници на Христос, които, макар и да имали вяра и се удостоили с чудо, все пак си остават със сърца груби и равнодушни, със сърца каменни (ср Иез. 36:26).
Обаче, все пак този евангелски разказ, преди всичко, не е за иудеите и самаряните, и не е за чудото, и не е за прокажените. Той е за благодарността. За умението да благодарим. Нужно е да бъдем не само вярващи, но и благодарни на Бога. Благодарението – това е своеобразно връщане на Бога на всичко това, което Той ни дава. Именно в благодарението към Бога човек истински се разкрива като личност. Нашето благодарение нищо не прибавя към Бога, нали Той е съвършен и неизменяем. Но умение да благодари прави човека духовно благороден. Без умението да благодарим, даже при наличие на вяра, не можем да възрастваме духовно. Вярата без благодарение се оказва непълна, не съвършена.
Различни събития се случват в живота на всеки човек. И положителни, и отрицателни. И човек, твърде често, даже желаейки да установи причините за случващото се, не е способен да стори това. Всеки от нас, братя и сестри, си задава въпросите: защо се случва това? Защо с мен? За какво ми са тези изпитания? Или, обратното, за какво е този успех? Цялото това търсене на причините е практически винаги безполезно занятие, а в някои случаи, което е още по-лошо, човек си измисля същите тези причини за случващото се с него, създавайки с това някаква своя алтернативна реалност. Не питай: защо аз се разболях? А съседът – не? Защо някой благоденства, а аз – не? Нима аз съм по-лош? Нима другите са по-добри? Не търси причините! Нали и Божиите пророци с недоумение питали: „Защо беззаконниците живеят, достигат старост, па и по сила са яки?“ (Иов. 21:7) и „защо пътят на нечестивците успява, и всички вероломци добруват?“ (Иер. 12:1). Свети Григорий Богослов, тълкувайки тези текстове, казва: „Е? разбраха ли те нещо повече? не; Дори не получиха отговор на това“. „Така че, защо?“ – питаме ние. Понеже не е по силите на човека да познае смисъла на ставащото, защото човек винаги ще мисли като човек, а Сам Господ казва: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“ (Ис. 55:8). Какво остава тогава за нас? Какво да правим?
Преди всичко, братя и сестри, да кажем, че не е важно по каква причина това се случва с мен, важно е как аз преживявам това. Нали много често, ако не и винаги, така и не ни се удава да установим причината, а ето нашето лично състояние зависи от нас. И намирайки се в болест или сложна ситуация ние трябва да не обезумяваме в търсене на причини, а правилно да преживеем това състояние. Разболели ли сме, да си припомни, че човешкият живот е мимолетен: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той“ (Пс. 102:15). И болестта е напомняне за нас, че трябва да ценим отредените дни и да ги използваме за добро. Предали са ни? – да си припомним, че не трябва да възлагаме упование на хората, както и казва Писанието: „ Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение“ (Пс. 145:3). Споходило ни е разочарование? Нека не униваме, но да си спомним думите на премъдрия „суета на суетите, всичко е суета!“ (Екл. 1:2), и да възлагаме упование не на неща суетни, но на Бога, Който е надежда наша и упование наше (ср. Пс. 70:5). И само когато оставим настрана безплодното търсене на причини, но възприемем положението си като възможност да преразгледаме живота си, възгледите си, делата си, тогава ще се научим да бъдем благодарни на Бога.
Необходимо е да сме благодарни не само за доброто, но за всичко, което се случва с нас, тъй като от всичко можем да извлечем добра поука и да се усъвършенстваме. „Слава Богу за всичко!“ – често слушаме от хора вярващи! И свети апостол Павел ни наставлява: „За всичко благодарете“ (1 Сол. 5:18). Ако човек, дори и да е вярващ, не се е научил да благодари, то рано или късно в него ще се пробуди противоположното чувство – на ропот. Всичко за него не е така, както му се иска, всичко не му харесва, всички са лоши, нищо не му носи радост. Както отбелязва един богослов, отпадането започва като неблагодарност. Съвършена вяра е само тази, която завършва с благодарност. Тали тези деветима изцелени прокажени не просто не дошли да поблагодарят на Христос, те не се върнали при Бога. Получили очистване по Неговата милост и своята вяра, те възприели своето здраве като самоцел, а не като възможност да постигнат нещо по-добро.
Братя и сестри, да обърнем внимание на това, че когато самарянинът се върнал при Христос с думи на благодарност, Господ му казва: „стани, иди си: твоята вяра те спаси“ (Лк. 17:19). От какво го спасила вярата? Нали той вече получил изцеление от проказата. Във всички други случаи този израз (ср. Мф. 9:22; Мк. 5:34; Мк. 10:52; Лк. 7:50; Лк. 8:48; Лк. 18:42) се употребява в момент, предшестващ изцелението или в самия момент на изцелението, и само в дадения случай Христос казва тези думи след благодарност към Него.
Всички десетима получили очистване от проказата, но думите за спасението са казани само на един – на този, който поблагодарил на Христос, и, следователно, не се отнасят до изцелението, което вече е станало, но под спасение се има предвид нещо друго. Какво? Спасението като освобождение от властта на греха и дявола, и приобщаване към вечния живот, Който е и Сам Господ Иисус Христос: „да пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Ин. 5:20). И така, на всеки който се учи да благодари на Бога, Господ му се открива като Живот вечен, дава му се благодатно освещение и преображение! Да се научим и ние, скъпи братя и сестри, да благодарим на Бога във всяко състояние и положение. Понеже, научили се да благодарим, ще пребъдем в радостта на Духа Светаго, която е и Царството Божие (Рим. 14:17). Амин!
Превод: Иконом Йоан Карамихалев