Обичам да чета православна книжнина. И то не само ради боговерието, а за неговата изказност. Тия страници са ми отдушник, пречистващ ме от мръсотийщината с обуквени чужбиняци, бликащи къде ли не, все по-изобилни, а и нагли, отбългаряващи. Възприемайки църковни послания моя смиреност поемам живителен дъх, насърчаващ и укрепващ моята воля да се трудом трудя на поле словесности, да браня с немощни сили родната езикова самобитност, все по- сквернена от неразумници.
В обичайна употреба въртим прилагателното истински. Няма лошо, напротив, ала то има равнозначие: истинен. Знаят го най-вече православни, предполагам, че малцина сред останалите са досягали този хубав облик. Той е предназначен единствено за Бога: „Бог истинен от Бог истинен“ („Символ Верую“), слово, което не може да изричаме/изписваме за кого да е, за щяло и не щяло. Ето ни потвърждение, измежду многотията, за изтънчеността на езика нам насущний.
Разгърнем ли Първо послание до коринтяни 8:5 виждаме „много богове и господевци“. Последната дума изненадва с краесловието си. Коя ще да е причината за необичайния завършек? Не ми е попадало обяснение, та ще прибягна до мое. Ако било е използвано очакваемото множествено число господи, то би препратило, макар и непреднамерено, към Господ и това би означавало кощунство, ето защо прехвърлячът, явно обдарен с тънък езикоусет, сполучливо е избягнал опасността посредством изненадващо решение, отдалечаващо спрямо Иисуса Христа.
Двата гореприведени случая напомнят: имаме ли душевна сетивност да усещаме/чувстваме прекрасните сгоди на изказността ни, по волята Му щедро удостоила нас? В добавък: наш върховен дълг, троичен, е да я съхраняваме и развиваме = обогатяваме, че да се художествено услаждаме и най-вече усъвършенстваме в битността ни на чеда Божии.