Свещено и църковнослужители

Бо­гос­лу­же­ни­е­то мо­гат да из­вър­ш­ват са­мо ли­ца от мъж­ки пол, над­леж­но под­гот­ве­ни, из­б­ра­ни, ръ­ко­по­ло­же­ни и пос­та­ве­ни за то­ва све­то слу­же­ние. В Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва има три бла­го­дат­ни сте­пе­ни на све­ще­нос­лу­же­ние: епис­коп­с­ка, през­ви­тер­с­ка и дя­кон­с­ка. Пър­ви­те епис­ко­пи са би­ли св. апос­то­ли. Те ръ­ко­по­ло­жи­ли от своя стра­на дру­ги ли­ца за епис­ко­пи, през­ви­те­ри и дя­ко­ни. Пър­во­на­чал­но дя­ко­ни­те прис­луж­ва­ли в цър­ков­ни­те тра­пе­за­рии, а по-къс­но за­поч­на­ли да прис­луж­ват и при бо­гос­лу­же­ние. 

Епис­ко­път е най-вис­ша­та сте­пен на цър­ков­на­та йе­рар­хия. За епис­ко­пи се из­би­рат и ръ­ко­по­ла­гат най-дос­той­ни­те, най-под­гот­ве­ни­те и бо­гоп­рос­ве­те­ни­те ли­ца от мо­на­си­те. Епис­ко­път се ръ­ко­по­ла­га най-мал­ко от два­ма ар­хи­е­реи. Той из­вър­ш­ва са­мос­то­я­тел­но всич­ки тайн­с­т­ва и тре­би; об­ла­да­ва вър­хов­на­та власт в уп­рав­ле­ни­е­то на епар­хи­я­та (цър­ков­ния ок­ръг). В Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва епар­хийс­ки­те ар­хи­е­реи се на­ри­чат мит­ро­по­ли­ти. Епис­ко­пи­те у нас ня­мат епар­хия, а за­е­мат вис­ши длъж­нос­ти по уп­рав­ле­ни­е­то в Цър­к­ва­та, в по­ве­че­то слу­чаи ка­то ви­ка­рии (по­мощ­ни­ци) на мит­ро­по­ли­ти­те. Те но­сят име на древ­но­цър­ков­ни епар­хии, ко­и­то днес не съ­щес­т­ву­ват. Всич­ки мит­ро­по­ли­ти у нас със­та­вят Све­тия Си­нод, т.е. вър­хов­но­то уп­рав­ле­ние на Цър­к­ва­та, в пъ­лен със­тав, а че­ти­ри­ма от тях, из­б­ра­ни за по че­ти­ри го­ди­ни, об­ра­зу­ват пос­то­ян­но при­със­т­вие или ­ на­ма­ле­ния със­тав на Св. Си­нод. Пред­се­да­тел на Св. Си­нод е пат­ри­а­р­хът или ако ня­ма пат­ри­арх, Св. Си­нод се пред­се­да­тел­с­т­ва от на­мес­т­ник-пред­се­да­тел, кой­то обик­но­ве­но е стар­ши­ят мит­ро­по­лит.

Све­ще­ни­кът (през­ви­те­рът, иере­ят) по­лу­ча­ва да­ра на слу­же­ни­е­то си чрез епис­коп­с­ко ръ­ко­по­ло­же­ние. Све­ще­ни­кът из­вър­ш­ва са­мос­то­я­тел­но по­ве­че­то от св. Тайн­с­т­ва и тре­би­те. Той не мо­же да из­вър­ш­ва са­мо тайн­с­т­во­то Све­щен­с­т­во, да ос­ве­ща­ва хра­мо­ве, ан­ти­мин­си и ми­ро.

Све­ще­ник, кой­то се от­ли­чи с при­ме­рен жи­вот и пло­до­нос­но слу­же­не, по­лу­ча­ва за наг­ра­да офи­ки­я­та (от­ли­чи­е­то) про­то­и­ерей, т.е. стар­ши све­ще­ник; от­ли­чи­ли­ят се про­то­и­ерей би­ва въз­веж­дан в ико­ном; на ня­кои ико­но­ми за от­ли­чие се да­ва и наг­ръ­ден кръст; ико­ном, кой­то е про­я­вил пох­вал­на служ­ба, ста­ва про­топ­рез­ви­тер. Све­ще­ни­кът-мо­нах се на­ри­ча йе­ро­мо­нах (све­ще­но­мо­нах). За при­ме­рен жи­вот и усър­д­но слу­же­ние йе­ро­мо­на­хът по­лу­ча­ва офи­кия ар­хи­ман­д­рит, т.е. на­чал­ник на мо­на­шес­ко об­ще­жи­тие. Ня­ко­га ар­хи­ман­д­ри­ти са се на­ри­ча­ли игу­ме­ни­те на по-го­ле­ми­те ма­нас­ти­ри.

Дя­ко­нът не мо­же да из­вър­ш­ва са­мос­то­я­тел­но ни­то ед­на служ­ба. Той е са­мо по­мощ­ник на ар­хи­е­рея и све­ще­ни­ка в бо­гос­лу­же­ни­е­то. Дя­ко­ни­те-мо­на­си се на­ри­чат йе­ро­дя­ко­ни, т.е. све­ще­но­дя­ко­ни. Про­я­ви­ли­те усър­дие в служ­ба­та и жи­во­та си дя­ко­ни би­ват от­ли­ча­ва­ни със зва­ни­е­то про­то­дя­ко­ни, т.е. пър­ви или стар­ши дя­ко­ни, а йе­ро­дя­ко­ни­те по­лу­ча­ват от­ли­чие ар­хи­дя­ко­ни, т.е. на­чал­ни­ци на дя­ко­ни­те.

БО­ГОС­ЛУ­ЖЕБ­НИ ОДЕЖ­ДИ

Бо­гос­лу­же­ни­я­та са све­ще­ни дейс­т­вия. То­ва на­ла­га нуж­да­та те да се из­вър­ш­ват с осо­бе­ни одеж­ди (дре­хи). За­що­то, ако ние при осо­бе­ни слу­чаи (праз­ни­ци, на­род­ни оби­чаи и др.) но­сим и по-осо­бе­ни дре­хи, мно­го по-оп­рав­да­но е да се упот­ре­бя­ва спе­ци­а­л­но све­ще­но об­ла­че­ние при из­вър­ш­ва­не на бо­гос­лу­же­ния. За­то­ва и св. Цър­к­ва още от най-дъл­бо­ка древ­ност е ус­та­но­ви­ла спе­ци­а­л­ни бо­гос­лу­жеб­ни дре­хи (св. одеж­ди), ко­и­то све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те об­ли­ча­ли при из­вър­ш­ва­не на св. Тайн­с­т­ва. Тия одеж­ди по­лу­чи­ли зна­че­ние на пра­во­мо­щие за из­мол­ва­не на Бо­жи­я­та бла­го­дат, про­я­вя­ва­ща се в све­ще­но­дейс­т­ви­я­та; те ста­на­ли сим­вол и на йе­рар­хи­чес­ко­то слу­же­ние.

Пър­во­то бо­гос­лу­жеб­но оде­я­ние е би­ло мно­го прос­то ­ дъл­га бя­ла гор­на ле­не­на ри­за, на­ре­че­на сти­хар, ал­ба или туника. Сти­ха­рът е сим­вол на ду­хов­на ра­дост и нрав­с­т­ве­на чис­то­та. Вър­ху не­го се сла­гат ос­та­на­ли­те оде­я­ния, ко­и­то са от­ли­чи­тел­ни за от­дел­ни­те три слу­же­ния: орар (за дя­ко­на), епит­ра­хил (за све­ще­ни­ка) и омо­фор (за ар­хи­е­рея). Без тия одеж­ди и днес ни­кой све­ще­нос­лу­жи­тел не мо­же, ос­вен при край­но из­к­лю­чи­тел­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, да из­вър­ши съ­о­т­вет­ни­те му бо­гос­лу­жеб­ни дейс­т­вия. Впос­лед­с­т­вие се яви­ли дру­ги­те бо­гос­лу­жеб­ни одеж­ди. Към об­щи­те бо­гос­лу­жеб­ни одеж­ди спа­дат още на­ръ­кав­ни­ци­те, ко­и­то оз­на­ча­ват връз­ки­те, с ко­и­то би­ли при­вър­за­ни ръ­це­те на Спа­си­те­ля през вре­ме на мъ­че­ни­я­та Му.

Дя­кон­с­ки­ят сти­хар е връх­на дре­ха и за­то­ва е нап­ра­вен от по-де­бел плат и е с ши­ро­ки ръ­ка­ви. Ора­рът се сла­га на ля­во­то ра­мо. Той оз­на­ча­ва още и ан­гел­с­ки кри­ла. За­то­ва в древ­ност по не­го би­ли на­пи­са­ни ду­ми­те на ан­гел­с­ко­то сла­вос­ло­вие: „Свят, свят, свят Гос­под Са­ва­от...“ Ора­рът на ар­хи­дя­ко­ни­те и про­то­дя­ко­ни­те е по-дъ­лъг и се пре­пас­ва под дяс­на­та миш­ни­ца.

Све­ще­ни­чес­ки­те одеж­ди имат за ос­но­ва дя­кон­с­ки­те. Сти­ха­рът на све­ще­ни­ка е дол­на дре­ха и за­то­ва се пра­ви от бял мек ле­нен плат с тес­ни ръ­ка­ви. Ня­ко­га при ръ­ко­по­ло­же­ни­е­то на дя­ко­на в све­ще­ни­чес­ки сан зад­но­то кри­ло на ора­ра се е прех­вър­ля­ло око­ло вра­та от­п­ред и та­ка се по­лу­чил епит­ра­хи­лът. Той е от­ли­чи­тел­на и съ­щес­т­ве­на одеж­да за све­ще­ни­ка. Без не­го све­ще­ни­кът не мо­же да из­вър­ши ни­то ед­но бо­гос­лу­жеб­но чи­но­дейс­т­вие. Чрез епит­ра­хи­ла се из­мол­ва Бо­жи­я­та бла­го­дат, ко­я­то се из­ли­ва, как­то ня­ко­га се из­ли­ва­ло ми­ро­то вър­ху гла­ва­та на пър­вос­ве­ще­ник Аарон. Епит­ра­хи­лът се пре­пас­ва с по­яс, кой­то оз­на­ча­ва уб­ру­сът (кър­па­та), кой­то Хрис­тос пре­па­сал на Тай­на­та ве­че­ря при из­ми­ва­не­то но­зе­те на Сво­и­те уче­ни­ци. Най-от­го­ре све­ще­ни­кът об­ли­ча ед­на връх­на дре­ха във фор­ма на звъ­нец, на­ре­че­на пе­ну­ла или фе­ну­ла, фе­лон. Впос­лед­с­т­вие, за по-го­ля­ма прак­тич­ност при из­пъл­не­ние на све­ще­но­дейс­т­ви­я­та, от­п­ред фе­ло­нът е бил пос­къ­сен или по­зап­рет­нат и та­ка се по­лу­чи­ла днеш­на­та му фор­ма. Фе­ло­нът оз­на­ча­ва баг­ре­ни­ца­та, в ко­я­то об­лек­ли Хрис­тос при съ­де­не­то Му, а та­ка съ­що и иго­то на пас­тир­с­ко­то слу­же­ние. От­ли­че­ни­те све­ще­ни­ци но­сят па­ли­ца или на­бед­ре­ник,пра­во­ъ­гъ­лен плат в раз­ме­ри 30 х 40 см., ока­че­ни от­с­т­ра­ни на бед­ра­та, сим­вол на ду­хо­вен меч ­ сло­во­то Бо­жие.

Ар­хи­е­рейс­ки­те одеж­ди имат за ос­но­ва све­ще­ни­чес­ки­те, над ко­и­то се пос­та­вя омо­фо­рът, сим­вол на за­гу­бе­на­та и на­ме­ре­на­ след то­ва ов­ца. Има два ви­да омо­фо­ри ­ къс и дъ­лъг. Къ­си­ят има раз­ме­ри 25 х 250 см; той, как­то се спо­ме­на, се на­мя­та на ра­ме­на­та. Дъл­ги­ят има раз­ме­ри око­ло 25 х 350 см; той се пре­мя­та през ра­ме­на­та тъй, че еди­ни­ят край па­да от­п­ред, дру­ги­ят ос­та­ва от­ди­ре, а сред­на­та част об­хож­да ра­ме­на­та и се спус­ка във вид на три­ъ­гъл­ник над гър­ди­те. Ар­хи­е­рейс­ки­ят фе­лон ня­ко­га е бил по-ши­рок от све­ще­ни­чес­кия; бил е ук­ра­сен с мно­го кръс­то­ве, по­ра­ди ко­е­то се на­ри­ча по­лис­тав­ри­он, т.е. мно­гок­ръс­т­ник. По-къс­но ца­риг­рад­с­ки­ят пат­ри­арх по­лу­чил дар от им­пе­ра­то­ра ед­на цар­с­ка дре­ха, на­ре­че­на са­кос. Тя при­ли­ча на дя­кон­с­кия сти­хар. Та­ка­ва дре­ха за­поч­на­ли да но­сят и дру­ги­те пат­ри­а­р­си, след тях ­ ар­хи­е­пис­ко­пи­те, до­ка­то най-сет­не тя ста­на­ла одеж­да и на всич­ки ар­хи­е­реи.

В знак на осо­бе­но ви­со­ко слу­же­ние в чис­ло­то на ар­хи­е­рейс­ки­те одеж­ди се яви­ла ко­ро­на­та (мит­ра­та) ­ шап­ка, ук­ра­се­на със зла­то и скъ­по­цен­ни ка­мъ­ни.

Към ар­хи­е­рейс­ки­те одеж­ди и от­ли­чи­тел­ни зна­ци при­над­ле­жат още ман­ти­я­та ­ на­ме­та­ло с ши­ро­ки дип­ли и дъ­лъг край, па­на­гия или ен­гол­пие, т.е. ико­нич­ка най-чес­то с об­ра­за на св. Бо­го­ро­ди­ца, ко­я­то (ико­нич­ка) ар­хи­е­ре­ят но­си ока­че­на с ве­риж­ка вър­ху гър­ди­те си, же­зъл ­ ме­та­ли­чес­ка то­я­га с кръс­т­че на гор­ния край ­ сим­вол на ду­хов­на власт, ди­ки­ри и три­ки­ри, т.е. свещ­ни­ци с по две и три све­щи, с ко­и­то ар­хи­е­ре­ят бла­гос­ла­вя на­ро­да през вре­ме на служ­ба.

 ЦЪР­КОВ­НОС­ЛУ­ЖИ­ТЕ­ЛИ

В бо­гос­лу­же­ни­е­то учас­т­ват ка­то по­мощ­ни­ци и прис­луж­ни­ци спе­ци­а­л­ни ли­ца, на­ре­че­ни цър­ков­нос­лу­жи­те­ли. Те по­лу­ча­ват то­ва пра­во чрез мо­лит­ва и бла­гос­ло­ве­ние от ар­хи­е­рей. То­ва са ипо­дя­ко­ни (под­дя­ко­ни), анаг­нос­ти (чет­ци), псал­ти (пев­ци), све­що­нос­ци и прис­луж­ни­ци. Не мо­же да вли­за в св. Ол­тар ни­кое ли­це, ако не бъ­де пос­ве­те­но за то­ва. Обик­но­ве­но за прис­луж­ни­ци (ше­та­чи) в св. Ол­тар се пос­та­вят де­ца и юно­ши, ко­и­то през вре­ме на служ­ба­та се об­ли­чат в сти­ха­ри и се пре­пас­ват кръс­то­вид­но през гър­ба и гър­ди­те с ора­ри. При ар­хи­е­рейс­ка служ­ба по­ма­гат и ипо­дя­ко­ни. В древ­на­та Цър­к­ва ипо­дя­ко­ни­те би­ли на по-го­ля­ма по­чит, от­кол­ко­то днес. Ипо­дя­кон­с­т­во­то се смя­та­ло то­га­ва ка­то най-нис­ка йе­рар­хи­чес­ка сте­пен. Днес ипо­дя­ко­ни­те се смя­тат са­мо стар­ши цър­ков­нос­лу­жи­те­ли.