Днес, възпоменавайки полагането в гроба на Пречистото тяло на Спасителя и Изкупителя на света, нашия Господ Иисус Христос, ние в трепетно благоговение се прекланяме пред светата Плащаница, изобразяваща Гроба Господен.
Смъртта на Христос с ужас била посрещната от учениците Му, макар те поради страх от иудеите да се разбягали още преди началото на Неговите страдания. Само Йоан стоял при Кръста и Петър бил наблизо. В тези часове на отчаяние учениците забравили пророческите думи на Христос за Неговата смърт и възкресение. „Ще поразя пастира, и ще се пръснат овците на стадото“.
Размишлявайки за събитията през Страстната седмица, ние трябва да се замислим за човешкото непостоянство и двоедушие. Посрещайки Иисус Христос, влизащ в Йерусалим, тълпата Го приветствала като висш сановник, а едва няколко дни по-късно, тълпата изисквала от Пилат Понтийски: „Разпни Го!“. Тълпата, подбудена от първосвещениците, макар и да знаела за множеството чудеса и изцеления, извършени от Христос, въпреки това предпочела да бъде пуснат на свобода очевидния престъпник Варрава вместо Спасителя. Толкова голяма е силата на въздействие върху хората, подклаждана от сатаната, и така лековерна е тълпата. Това се е случвало много пъти в историята на човечеството и продължава, и до днес.
Христос бил предаван и след Неговото Възкресение, от хора, на думи приели Неговото учение, но с делата си потвърждаващи обратното. И днес ние продължаваме да предаваме Христа, мислейки повече за това какво ще кажат за нас хората, а не за следването на Господните заповеди. „Вие, като оставихте Божията заповед, държите се о преданието човеческо“ (Мк. 7:8).
Ние с вас се молим сега в храма. Но дали се държим достойно? В храма някои хора се държат като езичници, говорят, преместват се от място на място, опитват се да изпреварят, избутват други настрани, когато раздават светена вода, върба, нафора.
По време на домашната молитва светските грижи не излизат от главите ни, а понякога и времето не ни стига за молитва, макар да прекарваме часове в разговори и в гледане на телевизия. Но молитвата това е беседа с Бога, пред Него стоим по време на молитва, така че нима може разговорът с всеки човек да замени тази беседа? Защо сме често невнимателни? Помислете, оценете честно своето поведение. Не затова ли, че думите на Евангелието безпокоят нашата съвест, напомнят ни за греха, с който сме се спогодили? Грехът довежда до умъртвяване на човешките чувства и ние самите не го забелязваме.
Но не се ли случва така, че охотно подхващаме клюки за някой човек, понякога близък, а понякога за човек, който се опитва да направи добро и ни е неприятен, само защото е различен от нас? Надяваме се, че нашите грехове или ще останат незабелязани, или ще бъдат простени, или че възмездието няма да дойде скоро. Нека си спомним колко самонадеяно викали враговете на Христос: „Кръвта Му да бъде върху нас и върху децата ни!” Нима това не се е сбъднало? Скоро след като Христос се възнесъл при Отца Си и седнал от дясната Му страна, иудейското царство било разгромено, Храмът, пък и целият Йерусалим били разрушени, а евреите разпръснати по цялата земя.
Злото поражда злото, жестокостта води към жестокост, а любовта и доброто като животворяща вода могат да загасят злобата и ненавистта. Да се сдържа и прощава – това е дълг на християнина. В тежките мъки на кръста Христос произнася с любов: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лк. 23:34). Но жестокостта не познава граници: „Други спаси, нека спаси и Себе Си“ (Лк. 23:35). Христос пък се моли палачите Му да бъдат осветени от истината. Ето велик пример за нас, пример за това, че не само трябва да прощаваме, но и да се молим за тези, които са ни обидили. Ние пък и досега не сме осъзнали пълнотата и величието на любовта на Иисус Христос към нас, грешните. Тя е безгранична и Той винаги идва при тези, които жадуват Неговата Правда, които желаят да Го следват.
Днес всеки християнин трябва да даде отговор на въпроса: „С какво посрещам аз Възкръсналия?“. Нямаме оправдание за нашия грях, освен покаянието, постоянната молитва и добрите дела. Ние знаем това, но не винаги го правим. „Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си“ (Ин. 15:22).
Примерът на благоразумния разбойник, който, понасяйки заслужено наказание, не се отчаял, но изповядал Господа, показва, че всичко е възможно при чистосърдечно покаяние и предаване себе си на Божията воля.
Да паднем пред Христа, зовейки от дълбините на душата си: „Господи! смили се над мен, Твоето паднало творение! Повярвай ми, че искрено съжалявам за всичките си беззакония. Господи, повярвай ми, че жадувам за Теб! Господи, повярвай ми, че те обичам!“
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев