Днес ние празнуваме паметта на двама забележителни светии – римския император Константин и неговата майка императрица Елена. Наричат Константин Велики, доколкото той като държавен мъж сътворил наистина велики дела. Този светец живял в началото на четвърти век. Неговият баща бил езичник, а майка му тайна християнка.
Огромната Римска империя се простирала от Британските острови до Средиземноморието и заемала цяла Европа, част от Азия и Африка. В това време тя се разделила на области, всяка със свой управител, които воювали помежду си. Бащата на Константин управлявал Британия и Галия (съвременна Франция) и синът му го наследил: веднага след като баща му починал, войските го избрали за император. Империята се крепяла на силата на оръжието и воините, естествено, играли в нея най-голяма роля. Не народът избирал императорът, а войските, затова властта невинаги се предавала по наследство.
В областта, където царувал Константин, отношението към християнството било меко, не се извършвали никакви преследвания. В другата част на империята да бъдеш християнин означавало да рискуваш живота си. И в такава междуособица Божият промисъл подготвил за Константин особена роля – да победи всички противници на християнството. Преди решаващата битка със своя противник той се помолил на Бога да му открие Своята воля и да го укрепи в борбата. И на небето се появил кръст и надпис: „С това ще победиш“. Тогава императорът заповядал на всички знамена да се избродират и да се нарисуват изображения на кръст върху всички доспехи и влязъл в битката. Той победил напълно своя враг и станал император на цялата Римска империя, обединявайки я под своя власт.
Преди това той издал Миланския едикт, даващ на християнството равни права със всички други религии. По-рано римските закони предписвали християните да бъдат залавяни, заставяли ги да се отрекат от вярата и, ако те не сне отричали, подлагали ги на мъчения, а тези, които оставали верни на Христа, умъртвявали по всякакви начини: разпъвали ги на кръст, хвърляли ги за плячка на зверовете или на хищните риби, удавяли ги, съдирали кожата им – както прецени за нужно управителят на тази област, в чиито ръце те попадали. А Константин дал на християните, макар и не пълна засега, свобода, спрял гоненията и Църквата веднага започнала бурно да расте, нови и нови хора се обръщали към Христос.
Когато Константин станал пълновластен господар на империята, сърцето му все повече го теглило към християнството и той встъпил в чина на оглашените, т. е. на хората, още не приели свето кръщение, а засега обучаващи се във вярата. В този чин равноапостолният Константин Велики пребивавал почти до края на живота си. Той се кръстил едва няколко месеца преди смъртта си, защото се считал за недостоен за този велик дар Божи – светото кръщение.
Императорът живял и действал много мъдро. Той председателствал църковните събори, бил умиротворител на Църквата, построил твърде много храмове, неговата майка Елена по негова молба намерила в Йерусалим Кръста Господен. Той бил човек образован, доста начетен, добре познавал Свещеното Писание, дълбоко вниквал в православното учение, упражнявал се и в молитва, и в пост. Той разрушил множество езически храмове, много обърнал в православни. И това, че императорът повярвал в Христа, произвело такова колосално впечатление на неговите поданици, че цялата империя започнала да се обръща към Христа, стотици и стотици хиляди, милиони хора дошли в Църквата и тя от гонена станала тържествуваща. В това е неговата огромна роля; той извършил пълен обрат, разбира се, поради особеното си Божие избраничество.
Бог възлага на всеки човек определена цел. Той трябва да заеме определено, само за него приготвено от Бога място.
Константин получил най-големия и страшен дар. Хората всички по своята природа са властолюбиви. Ето дай на човека малко власт и той ще използва тази на четиристотин процента. Има даже съвременна поговорка: искаш ли да се скараш с приятеля си, направи го свой началник.
Човек застанал на едно или друго стъпало на обществената стълба, си мисли, че вече е някой, макар преди два дни да е бил никой; забравя, че не мястото краси човека, а човекът мястото. Властолюбието е свойствено на нашата паднала природа, то е родна дъщеря на гордостта, затова в молитвата на св. Ефрем Сирин ние се молим: Господи, избави ни от властолюбието.
Константин не се опитвал да наложи своето „аз“, да укрепи властта си, а се стремял към мир в империята и към това неговите поданици да се въцърковяват, да възлюбят Христа. Той бил първият човек в империята и, въпреки това, не се главозамаял, той се отнасял към това като към свое служение. И на Бога било угодно Константин победил. Ако не е била Божията воля, той би загубил битката: никаква армия, никакво военно изкуство, никаква храброст не биха помогнали.
Всеки от нас трябва да се поучи от Константин Велики да изпълнява своето служение, да върши делото, за което е поставен Бога в дадения момент. Където и да е, каквото и да прави, трябва винаги да остава християнин.
Макар и един ден в седмицата да живеем като истински християни ще постигнем твърде много. А после към деня ще добавим още един ден, още един ден, докато не достигнем до пълната възраст на Христовото съвършенство. Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев