В Светото Евангелие Господ ни наставлява с притчи по пътя към спасението, подготвя ни за Великия пост – време на въздържание и покаяние. Тази седмица Той ни напомня поучителната притча за митаря и фарисея.
И фарисеят, и митарят влезли в църквата, за да се помолят, но молитвите им към Бога се различавали. Фарисеят, обръщайки се към Бога, казал: „Боже, благодаря Ти.“ За какво толкова благодарил? За това, че бил твърде добър, за разлика от другите. След това той продължил да изброява своите „заслуги“ пред Господа: „Аз не съм като останалите хора.“ В молитвата на фарисея се съдържат надменност и осъждане.
По външни признаци фарисеят е по-праведен от митаря: той не е ограбвал, не е прелюбодействал, не е пил вино и е постил. Да, но това е според човешкото разбиране. Но за Бога гордостта е толкова отвратителна, че нищо не може да бъде по-лошо. За това св. Йоан Златоуст казва така: „Гордостта унижава добродетелта, а смирението облекчава бремето на греха.“
Фарисеят се смятал за съвършен, за пример за другите и очаквал уважение от хората и похвала от Бога. „Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа“, казва премъдрият Соломон (Притч. 16:5).
Няма нищо по-пагубно от гордостта, защото гордостта низвергнала дори ангелите от небето. От църковната история виждаме, че някои се отричали от света, оттегляли се в пустинята, умъртвявали плътта си с пост, но, обзети от тщеславие и гордост, загубили всичко и се лишили от спасение. И за да не се превъзнасяме, че постим, през цялата седмица след Неделята на митаря и фарисея се блажи, за да не се възгордеем, че винаги постим. Гордостта роптае против Бога, крои коварни уловки за ближния, съпровожда се със страсти и падения. Бог, чрез пророк Исаия, казва за горделивия: „Гордостта ти е свалена в преизподнята, под тебе са червеи за постилка, и червеи са твоя покривка“ (Ис. 14:11).
Но нека се въздържим от презиране и осъждане на фарисея, както той осъждал митаря. Фарисеите били хора на духовния подвиг; тяхната праведност им струвала много усилия. По-добре е да обърнем внимание върху себе си; понякога ни липсва дори и тази праведност, която имал фарисеят. Толкова ли строго се придържаме към постите и молитвите? С такава ревност ли даваме на Бога една десета от доходите си? Затова нека не съдим фарисея лекомислено и прибързано, въпреки че неговата праведност била показна. Той бил осъден от Христос, защото праведността му била горделива, душата му мъртва и не му достигала любов. И все пак фарисеят все още може да се надява на прошка, ако, оставайки праведен труженик, принесе на Бога плодовете на своята праведност - покаяние, любов, състрадание и милост. Тогава Господ може да съживи душата му.
Но стига за фарисея. Да насочим своето внимание към смирението на митаря. Господ приема молитвата, която идва от смирено сърце, когато човек осъзнава своята греховност пред Бога. Христос е казал: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Лк. 5:32). Той обещал, че митари и блудници чрез покаяние ще влязат в Царството Божие, и пръв от тях бил разбойникът, покаял се при Кръста на Спасителя. Фарисеите пък в своята показна праведност дошли дотам, че разпнали Христа.
В притчата има нещо, което на пръв поглед предизвиква недоумение. Грешният митар бил повече оправдан пред Бога, отколкото фарисеят, извършващ правилни постъпки. Какво пък, може да ругаеш, да грабиш, да блудстваш, а после да се биеш в гърдите и да кажеш: „Боже, бъди милостив към мене, грешния“? Не, Господ не към това призовава, а към изпълнение на Неговите заповеди, към вършене на добро за ближните, нали покаянието и добрите дела смекчават душата ни, привеждайки я към Бога. Но ако към това се примесват тщеславие, дела на показ, самохвалство, стремеж да изтъкнеш своите заслуги, да получиш обилно за тях въздаяние - това не се цени ни у хората, ни, още повече, у Бога. Затова Господ казва: „Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лк. 17:10). Затова нека не се превъзнася този, който постоянно идва в храма, усърдно пости, дава десятък, че той, собствено, нещо особено прави? Само това, което трябва да прави всеки православен християнин. Разбира се, такъв човек е по-приятен на Бога, отколкото откровеният грешник, но Бог гледа не на нашите външни постъпки, а на това, което е на сърцето ни, как ние сами оценяваме своите постъпки и дела. Св. Йоан Златоуст казва: „Истинската слава се състои в това да презираме човешката слава, да я считаме за нищо, а всичко са вършим и говорим, като угаждаме на Бога“. Ако пък ние се упражняваме в човекоугодие, стараем се да заслужим от хората слава, т. е. изпадаме в тщеславие, осъждайки другите, поставяйки себе си по-високо от околните, тогава нашата молитва в такова състояние ще бъде безплодна. За това ни предупреждава Господ: „Вие представяте себе си за праведни пред човеците, но Бог знае вашите сърца; защото, което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога“ (Лк. 16:15). „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми - по-високо от вашите мисли“ (Ис. 55:9,10).
Ние съдим само по отделни външни постъпки на хората, но не можем да знаем целия живот на човека. Знаейки отделна черта на характера, не може от това да правим извод за душевните достойнства или недостатъци на ближния. Само Господ ни вижда от всички страни. Само Бог може справедливо да оцени човека, както Той сторил в случая с митаря и фарисея.
Смирението може да бъде и лъжливо, когато, например, от страх да поемат върху си товара на важни дела, някои се отказват да послужат в свещен сан на Господа, оправдавайки се със своето недостойнство. Това свидетелства не за смирение, а за слабост на духа. Пророк Исаия, когато Господ казал: „Кого да проводя? и кой ще отиде заради Нас?“ - с ревност се излязъл пред Господа и казал: „Ето ме, проводи мене“ (Ис. 6:8). Пророкът разбрал значението на призива да послужи на Господа и със смирение се подчинил на Неговата воля, отстъпил от своята, и с това проявил сила на духа и благородство на смирението.
Бог чрез устата на пророк Исаия казва: „Ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово“ (Ис. 66:2). Смирението е здраве за нашата душа, според свидетелството на Соломон: „Кроткото сърце е живот за тялото“ (Притч. 14:30). Няма нищо по-приятно за Христа от кротостта на сърцето и на такива Той праща Своята благодат. За Себе Си Господ в Книга на песните казва: „Аз съм водата, стичаща се в ниските долини“, т. е. не на гордите и високопарни сърца, а на душите смирени снизхожда Божията благодат, устремява се към преклонените смирени сърца.
И така, братя и сестри, като отхвърлим всяка гордост, да се научим на смирение, да го възлюбим, защото Господ ни призовава: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). В навечерието на възлизането към Великия пост да помислим на кого повече приличаме - на безумния от гордост фарисей или на спасения чрез покаянието митар, да помислим, имаме ли макар и фарисейска добродетел, т. е. въздаваме ли на Бога дължимото? Как гледаме на ближния, как го съдим, понякога, без да имаме в душата си даже безплодната праведност на фарисея. Светата Църква, подготвяйки ни за Великия пост, в Притчата за митаря и фарисея ни дава образец за молитва. „Да не се молим като фарисеи, братя!“ Ние можем в молитва да се обърнем към Бога, Който винаги е близко, наоколо, вижда нашето душевно състояние по-добре, отколкото ние самите, и желае в покаяние и смирение винаги да Му се молим: „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“
Господ да ни помогне да придобием смирение и покаяние!
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев