Завършва първата седмица на Великия пост. Това е време на особен молитвен труд и на духовно очистване, и то се увенчава с тържественото отпразнуване на нашата света вяра – Неделята на Тържеството на Православието.
От ХІ век според църковния устав на този ден в храмовете се извършва особен чин, който с течение на времето претърпявал изменения, но неизменно запазвал своята същност. В него се утвърждава истината на православното вероучение, разграничавайки църковното от светското. Анатемата, както понякога погрешно се схваща, - това не е проклятие, а граница, отделящата православния светоглед от чуждите нему учения. Човек, който пребивава вън от църковното единство, неизбежно се отделя от благодатното предание на Светата Църква, като загубва пълнотата на духовния живот. В тази неделя също така се отдава вечна памет на всички, които от векове са се трудили за утвърждаване на православната вяра и се прогласява многолетие за тези, които и сега продължават това служение.
Историческата основа на празника е възпоменанието за Седмия Вселенски събор (787 г.), който слага край на иконоборческата ерес и окончателно установява почитането на светите икони. Значението на това събитие обаче се простира по-далеч: неговите решения определят отношението на Църквата не само към иконографията, но и към всички сфери на човешкото творчество – науката, културата и изкуството.
Иконоборческата ерес била една от най-опасните в историята на Църквата. Тя възниква под влияние на крайни религиозни възгледи и политически сметки. През VIII и IX век императорите Константин и Лъв, стремейки се да укрепят властта си, се опитват да премахнат различията между християнството, юдаизма и исляма, като забраняват почитането на иконите. Това решение е продиктувано не само от богословски спорове, но и от политически и икономически съображения. Премахвайки иконите от църквите, властите се стремят да намалят религиозните различия в обществото.
Вторият, по-практичен, мотив се заключавал в икономическата изгода: премахването на иконите от храмовете и прекратяването на строителството на манастири би позволило на императорите да пренасочат средства към укрепване на армията и други държавни нужди, спестявайки ресурси, които иначе биха отишли за благотворителност, строеж и украсяване на църквите. В крайна сметка това е било и начин да се реагира на неуспехите във войните и държавните дела – да се намерят виновници и вината да се прехвърли върху Църквата за това, че „не служи както трябва“ и „не изпълнява правилно каноните“. Съпротивата срещу тази ерес довела до гонение на църковни дейци и цялата репресивна машина на империята била задействана срещу тези, които не са съгласни с официалната линия.
И тогава бил свикан Вселенския Събор, на който окончателно признали, че иконите не са просто дъски, а средство за обръщане към Бога. Прославянето на Бога чрез изображения се е превърнало в неразделна част от християнската култура.
Решението на Седмия Вселенски събор не е просто израз на богословско мнение, а догматическо определение на Църквата, утвърждаващо, че истинското знание и творчество, насочени към Божията прослава, са част от църковната традиция. Църквата не отхвърля науката и изкуството, а ги освещава, насочвайки ги към прослава на Спасителя. Всичко, което не води до тази цел, не може да бъде истинско изкуство. Векове след Седмия Вселенски събор, светите отци, църковните и държавните деятели, архипастирите и обикновените хора ревностно изпълняват неговите постановления, съхранявайки православното учение и предавайки го на бъдещите поколения. Чрез техните трудове Христовата Църква следва „царския път“ – средния път на истината, свободен от крайности. Те я защитават от грешки и ереси, за да могат вярващите да намерят спасение в лоното на Светата Майка Църква. Днес, молейки се в църкви, заобиколени от иконостаси и икони, ние осъзнаваме, че това не е просто украса, а резултат от вековен труд на онези, които са установили църковната традиция. Църковните стенописи и архитектура символизират Божията слава, възвисяват духа ни и са наследството на Светите отци, тяхната вяра и техния труд, които ние продължаваме, докато празнуваме Триумфа на Православието.
Ние възнасяме молитви за всички, които са се потрудили за доброто на Църквата през вековете, които са съхранили чистотата на православното учение – патриарси, архипастири, учители на вярата, държавници и управници, воини и защитници на Отечеството. Специални молитви отправяме за онези, които днес стоят на стража на чистотата на вярата, защитавайки Църквата от заблуди, които биха могли да подкопаят нейното единство.
Нека се радваме и благодарим на Бога за това, че имаме благодатна възможност да живеем в единство с нашата Православна Църква, която и до днес пази преданието на Светите Отци, заветите на Вселенските събори и чистотата на Свещеното Писание. Това е велика Божия милост, даваща ни възможност да изживеем живота си честно, благочестиво и, достигнали земния му предел, да придобием Небесното Царство.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев