„Слънцето знае своя заник“ (Пс. 103:19). Нашето Слънце, нашият Христос, чрез мрака на Голгота познал заника на човешкия живот – смъртта и сега се е възнесъл в покоя на Своята Събота.
Пред нас на Плащаницата е образът на мъртвото Тяло Христово. Ние не виждаме ужасяващите следи на Неговите страдания, не виждаме раните, следите от ударите на бичовете. Ако в действителност бихме видели Неговото Тяло, тогава, вероятно, не бихме могли да мислим за нещо друго. Майката-Църква щади нашите чувства. Тя иска да насочим ума си към дълбинния смисъл на тази най-велика жертва за греха на човечеството.
Да, нашият грях е довел дотук Христос. Грехът обезобразява душата, изкривява даже тялото. И ако грехът на един човек е страшен, то колко по-ужасен е колектимният грях на цялото човечество. Само Божията Любов е способна да понесе това бреме. Обаче Самият Носител на Любовта изнемогвал и и се ужасявал: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша“ (Мат. 26:39). Чашата на цялата наша ненавист, на нашето лукавство, на нашето равнодушие, на нашата горделивост.
И Книгата на живота ни пита в тези дни: Не си ли ти, който предава Христос заедно с Юда? Не си ли ти, който се отрича от Него при пеенето на петела? Не си ли ти, който си измиваш ръцете? Не си ли ти, който забиваш гвоздеите? Не си ли ти, който провъзгласяваш: „Заслужава смърт“ (Мат. 26:61)? И ние замираме, осъзнавайки, че в тъмната част на душата ни, на Голгота на сърцата ни, Разпятието все още продължава.
Но душата е сътворена в свобода! Тя може да устои и може да падне, може да предаде Христос и може да Му остане вярна, да възлезе на Неговия Кръст.
Точно както животът на Христос е само малка искра от всеобхватното съществуване на Божествения Логос, така и тези кратки дни на Неговата земна борба са несравнимо по-малко от Неговото съществуване в битието на Църквата.
Великият пост е като изкачване на планински връх. Бог слиза при нас, смалява Себе Си докрай във Въплъщението си и сега слиза в бездната на нашия грях. И Той очаква да тръгнем към Него, за да се докоснем до тайната на Божествената Любов.
Нашият път към Бога има своите етапи. В началото Той ни разкрива само Своето битие. След това идва при нас в Словото Си като Бог, Който ни говори. Но накрая идва в Своето мълчание, защото тайната на Бога е отвъд думите.
„Най-реалистичното поведение пред лицето на тайната“, казва свети Григорий Нисийски, „това е молитвата, когато нашата вяра се вслушва, когато не очаква нищо, не предвижда нищо
Пред нас лежи „замлъкналият в смъртта Христос. Но вечно Живият, Предвечният Логос на мирозданието, иска да чуем мълчанието на неговото човечество.
И ако днес не можем да отхвърлим от себе си всичко суетно и дребно в себе си, тогава кога ще можем? „Толкоз ли не можахте един час да стоите будни с Мене?“ (Мат. 26:40) – кротко укорил Своите ученици Христос в Гетсимания.
Пътешественикът, изкачващ се на планината, често изнемогва точно преди самия връх. А ние сме достигнали вертикалното изкачване на Велики петък. Трябва да принесем тук нашите сърца на Христос. За да можем в умно безмълвие, когато „вярата ни се вслушва“, да усетим невидимия поток на Божествения живот, течащ зад „завесата“ на Неговата плът... Течащ в нас.
И тогава, зад нас, неизмеримата, чужда на всяка смъртност ще започне да ни се разкрива грамадата на Неговото Божество. Чието име е любов! Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев