Символ на вярата

Ние, вяр­ва­щи­те пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, сме длъж­ни да жи­ве­ем съ­о­б­раз­но с вя­ра­та си, ако ис­ка­ме да спа­сим ду­ши­те си. Св. ап. Па­вел каз­ва: „Без вя­ра не е въз­мож­но да се уго­ди на Бо­га“ (Евр. 11:6).

Но що е то­ва вя­ра?

Св. ап. Па­вел я обяс­ня­ва та­ка: „Вя­ра е жи­ва пред­с­та­ва на оно­ва, за ко­е­то се на­дя­ва­ме, и раз­к­ри­ва­не на оно­ва, що се не виж­да“ (Евр. 11:1). То­ва зна­чи, че он­зи, кой­то ис­тин­с­ки вяр­ва, е уве­рен в не­ви­ди­мо­то ка­то във ви­ди­мо­то, и в очак­ва­но­то ка­то в нас­то­я­ще­то.

Във вре­ме­то на Иисус Хрис­тос ед­на же­на-езич­ни­ца има­ла дъ­ще­ря, ко­я­то би­ла об­х­ва­на­та от зъл дух. Тая же­на би­ла чу­ла, че Иисус Хрис­тос е ми­лос­тив към стра­да­щи­те и че има власт да из­гон­ва бе­со­ве­те. С ця­ло­то си сър­це тя по­вяр­ва­ла в то­ва и взе­ла го­ре­що да се на­дя­ва, че Иисус Хрис­тос ще из­ле­ку­ва и ней­на­та дъ­ще­ря. За­то­ва, ко­га­то Спа­си­те­лят се приб­ли­жил вед­нъж до гра­да, где­то жи­ве­е­ла, тя из­ляз­ла нас­ре­ща Му и взе­ла да ви­ка с пъл­на вя­ра: „По­ми­луй ме, Гос­по­ди, Си­не Да­ви­дов! Дъ­ще­ря ми зле се мъ­чи от бяс!“ Но Иисус Хрис­тос не є от­вър­нал ни­то ду­ма. Въп­ре­ки то­ва же­на­та би­ла тол­ко­ва твър­до уве­ре­на, че ще по­лу­чи очак­ва­но­то, че про­дъл­жа­ва­ла да мо­ли. Уче­ни­ци­те я съ­жа­ли­ли и за­поч­на­ли да се зас­тъп­ват за нея пред Гос­по­да. „От­п­ра­ти я, ка­за­ли Му те, за­що­то ви­ка по­ди­ре ни.“ То­га­ва Иисус Хрис­тос ре­къл: „Аз съм пра­тен са­мо при за­гу­бе­ни­те ов­це от до­ма Из­ра­и­лев“ (т.е. са­мо при из­б­ра­ния от Бо­га ев­рейс­ки на­род). Но и се­га уве­ре­ност­та на же­на­та, че Спа­си­те­лят ще из­ле­ку­ва дъ­ще­ря є, не се раз­ко­ле­ба­ла. Тя се приб­ли­жи­ла до Не­го, взе­ла да Му се кла­ня и да ду­ма: „Гос­по­ди, по­мог­ни ми!“ А Той, ка­то че ли от­каз­вай­ки да я удов­лет­во­ри, е от­го­во­рил: „Не е доб­ре да се взе­ме хля­бът от че­да­та и да се хвър­ли на псе­та­та“, т.е. не тряб­ва да се пра­вят бла­го­де­я­ния на езич­ни­ци­те, ко­га­то за­се­га тия бла­го­де­я­ния са пред­наз­на­че­ни са­мо за ев­ре­и­те. Но уве­ре­ност­та на же­на­та, че ще по­лу­чи очак­ва­на­та ми­лост, не от­с­лаб­на­ла и се­га. С още по-го­ля­ма вя­ра тя ка­за­ла: „Да, Гос­по­ди, ала и псе­та­та ядат от тро­хи­те, що па­дат от тра­пе­за­та на гос­по­да­ри­те им.“ То­га­ва Иисус Хрис­тос е ре­къл: „О, же­но, го­ля­ма е тво­я­та вя­ра; не­ка ти бъ­де по же­ла­ни­е­то ти!“ И в съ­щия час дъ­ще­ря є оз­д­ра­вя­ла (Мат. 15:22-28).

В то­ва еван­гел­с­ко съ­би­тие ние виж­да­ме най-яс­но пот­вър­ж­де­ние на ап. Пав­ло­ви­те ду­ми, че вя­ра­та е жи­ва пред­с­та­ва на оно­ва, за ко­е­то се на­дя­ва­ме, т.е. уве­ре­ност, че ще по­лу­чим оно­ва, ко­е­то с вя­ра очак­ва­ме.

Но вя­ра­та, как­то ка­зах­ме, е още уве­ре­ност в не­ви­ди­мо­то ка­то във ви­ди­мо­то. То­ва осо­бе­но яс­но се виж­да от след­ния при­мер.

Дъл­бо­ко вяр­ва­щи­ят в Бо­га св. цар Да­вид го­во­ри за се­бе си: „Ви­на­ги виж­дах пред се­бе си Гос­по­да“ (Пс. 15:8). Ние зна­ем, че „Бо­га ни­кой ни­ко­га не е ви­дял“ (Ио­ан 1:18). Как тряб­ва да раз­би­ра­ме то­га­ва ду­ми­те на св. цар Да­вид? Яс­но е, че не в бук­ва­лен сми­съл, а в пре­но­сен сми­съл. Све­ти цар Да­вид е ис­кал да ка­же: ма­кар Бог да е не­ви­дим, но за ме­не, кой­то вяр­вам твър­до в Бо­га, Той е тол­ко­ва не­съм­не­но съ­щес­т­ву­ващ, кол­ко­то са не­съм­не­но съ­щес­т­ву­ва­щи ви­ди­ми­те пред­ме­ти. И как­то аз тях виж­дам, тъй мо­га да ка­жа и за не­ви­ди­мия Бог, Ко­го­то сил­но чув­с­т­вам, че Го виж­дам ви­на­ги пред се­бе си. От­тук ста­ва яс­но, че вя­ра­та е не­съм­не­на уве­ре­ност в не­ви­ди­мо­то ка­то във ви­ди­мо­то.

Вя­ра­та е зре­ни­е­то на ду­ша­та. Как­то с очи­те си виж­да­ме фи­зи­чес­кия свят, тъй с вя­ра­та жи­во си пред­с­та­вя­ме ис­ти­ни­те и съ­би­ти­я­та от ду­хов­ния свят ­ нап­ри­мер ис­ти­на­та, че Бог е тво­рец на все­ле­на­та и съ­би­ти­я­та ка­то въз­к­ре­се­ни­е­то на Иисус Хрис­тос от мър­т­ви­те и все­о­б­що­то въз­к­ре­се­ние на те­ла­та пре­ди Страш­ния съд. То­ва, ко­е­то ра­зу­мът не мо­же да раз­бе­ре, схва­ща го ду­ша­та чрез вя­ра­та. Вя­ра­та не от­х­вър­ля зна­ни­е­то, а го до­пъл­ва.

Ко­га­то ус­во­я­ва­ме ис­ти­ни­те на вя­ра­та, ние тряб­ва да про­я­вя­ва­ме не са­мо склон­ност към зна­ние, за да на­у­чим, как­во е съ­дър­жа­ни­е­то на на­ше­то Ве­рую, но и до­ве­рие към бо­жес­т­ве­ни­те ис­ти­ни, за да ги по­чув­с­т­ва­ме. За­що­то са­мо с раз­у­ма не е въз­мож­но да се раз­бе­рат ис­ти­ни­те на вя­ра­та. Вя­ра­та се ос­но­ва­ва на до­ве­ри­е­то ни в Спа­си­те­ля, в св. апос­то­ли и в ста­ро­за­вет­ни­те пра­вед­ни мъ­же, чрез ко­и­то е го­во­рил Сам Бог.

Вя­ра­та е ед­на не­о­б­хо­ди­мост за чо­веш­ка­та ду­ша. Чо­век си за­да­ва хи­ля­ди въп­ро­си. На ед­на част от тях му от­го­ва­ря на­у­ч­но­то чо­веш­ко зна­ние. А на дру­га­та част ид­ва да му от­го­во­ри вя­ра­та.

Пра­вос­лав­на­та хрис­ти­я­н­с­ка вя­ра е из­ло­же­на нак­рат­ко в Сим­во­ла на вя­ра­та. Той е със­та­вен от св. от­ци и учи­те­ли на Цър­к­ва­та на Пър­вия и Вто­рия все­лен­с­ки съ­бо­ри, ко­и­то са ста­на­ли през IV век. Все­лен­с­ки съ­бор се на­ри­ча съб­ра­ние на цър­ков­ни­те пас­ти­ри и учи­те­ли по въз­мож­ност от це­лия хрис­ти­я­н­с­ки свят. В Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва е има­ло всич­ко 7 все­лен­с­ки съ­бо­ри. Пър­ви­ят все­лен­с­ки съ­бор е бил сви­кан в гр. Ни­кея (Ма­ла Азия) в 325 г., а вто­ри­ят ­ в Ца­риг­рад в 381 г. По име­то на тия два гра­да, де­то са за­се­да­ва­ли Пър­ви­ят и Вто­ри­ят все­лен­с­ки съ­бо­ри, сим­во­лът на вя­ра­та, из­ра­бо­тен на тия съ­бо­ри, се на­ри­ча Ни­кео-Ца­риг­рад­с­ки.

Ду­ма­та сим­вол е гръц­ка и оз­на­ча­ва „знак“. На бъл­гар­с­ки „сим­вол на вя­ра­та“ ще ре­че „знак на на­ша­та вя­ра“ или крат­ко из­ло­же­ние на на­ша­та вя­ра. На въп­ро­са как вяр­ва­ме? ­ ние от­го­ва­ря­ме със Сим­во­ла на вя­ра­та. За прег­лед­ност и по-лес­но изу­ча­ва­не Сим­во­лът на вя­ра­та е раз­де­лен на 12 чле­на. Ето ги:

1) Вяр­вам в един Бог Отец, Все­дър­жи­тел, Тво­рец на не­бе­то и на зе­мя­та, на всич­ко ви­ди­мо и не­ви­ди­мо.

2) И в един Гос­под Иисус Хрис­тос, Си­на Бо­жи, Еди­но­род­ния, Кой­то е ро­ден от От­ца пре­ди всич­ки ве­ко­ве; Свет­ли­на от Свет­ли­на, ис­тин­с­ки Бог от ис­тин­с­ки Бог, ро­ден, не­сът­во­рен, еди­но­съ­щен с От­ца, чрез Ко­го­то всич­ко е ста­на­ло.

3) Кой­то за­ра­ди нас чо­ве­ци­те и за­ра­ди на­ше­то спа­се­ние сле­зе от не­бе­са­та и се въп­лъ­ти от Све­тия Дух и Де­ва Ма­рия и ста­на чо­век.

4) Кой­то за нас бе раз­пнат при Пон­тия Пи­ла­та и стра­да, и бе пог­ре­бан.

5) И въз­к­ръс­на в тре­тия ден спо­ред Пи­са­ни­я­та.

6) И въз­ле­зе на не­бе­са­та и се­ди от­дяс­но на От­ца.

7) И пак ще дой­де със сла­ва да съ­ди жи­ви и мър­т­ви и цар­с­т­во­то Му не ще има край.

8) И в Све­тия Дух, Гос­по­да, Жи­вот­во­ря­щия, Кой­то из­хож­да от От­ца, Ко­му­то се пок­ла­ня­ме и Ко­го­то сла­вим на­рав­но с От­ца и Си­на, и Кой­то е го­во­рил чрез про­ро­ци­те.

9) И в ед­на, све­та, все­лен­с­ка и апос­тол­с­ка Цър­к­ва.

10) Из­по­вяд­вам ед­но кръ­ще­ние за про­ща­ва­не на гре­хо­ве­те.

11) Ча­кам въз­к­ре­се­ние на мър­т­ви­те.

12) И жи­во­т в бъ­де­щия век. Амин.

Пър­ва­та част от Сим­во­ла на вя­ра­та (1-7 чле­но­ве) е със­та­ве­на на I Все­лен­с­ки съ­бор, а вто­ра­та част (8-12 чле­но­ве) ­ на II Все­лен­с­ки съ­бор.

Все­ки пра­вос­ла­вен хрис­ти­я­нин тряб­ва да на­у­чи на­и­зуст Сим­во­ла на вя­ра­та, за да мо­же да знае, в как­во точ­но вяр­ва, та да бъ­де вся­ко­га го­тов да от­го­ва­ря все­ки­му, кой­то му по­и­с­ка смет­ка за не­го­ва­та на­деж­да (1 Петр. 3:15).

Но хрис­ти­я­ни­нът е длъ­жен не са­мо да вяр­ва и да знае на­и­зуст Сим­во­ла на вя­ра­та. Той тряб­ва и да вник­не в ис­ти­ни­те на сво­я­та вя­ра. Как ще мо­же да вник­не? Ка­то все по­ве­че и по­ве­че опоз­на­ва из­во­ри­те на Бо­жес­т­ве­но­то от­к­ро­ве­ние. А те са: Све­ще­но­то Пи­са­ние, Све­ще­но­то Пре­да­ние, при­ро­да­та и чо­веш­ка­та съ­вест. От Све­ще­но­то Пи­са­ние ние чер­пим поз­на­ния за Бо­га и за Не­го­ви­те про­мис­ли­тел­ни дейс­т­вия в све­та. От Све­ще­но­то Пре­да­ние ние уз­на­ва­ме за мно­го дру­ги важ­ни не­ща, ко­и­то не са би­ли за­пи­са­ни в Свещ. Пи­са­ние, но ко­и­то са дош­ли до нас за­па­зе­ни в цър­ков­на­та па­мет, в раз­ни мо­лит­ве­ни пос­ле­до­ва­ния и в тво­ре­ни­я­та на све­ти­те от­ци и учи­те­ли цър­ков­ни. От изу­ча­ва­не­то на при­ро­да­та ние дос­ти­га­ме до поз­на­ни­е­то на Тво­ре­ца є. Из­с­лед­вай­ки сво­я­та съ­вест, тоя Бо­жи глас в чо­ве­ка, ние все по­ве­че и по­ве­че се доб­ли­жа­ва­ме до бо­го­о­т­к­ро­ве­ния нрав­с­т­вен за­кон, от­к­рит ни на­пъл­но яс­но в сло­во­то Бо­жие.

Нам е нуж­но да зна­ем ис­ти­ни­те на вя­ра­та, за да не из­пад­нем в ре­ли­ги­о­з­ни заб­луж­де­ния. Пра­вил­на­та вя­ра во­ди и към пра­ви­лен жи­вот. Ка­то има­ме пра­вил­на вя­ра, ние ще зна­ем, как да жи­ве­ем тук на зе­мя­та, за да уго­дим на Бо­га. Сло­во­то Бо­жие каз­ва, че без вя­ра не е въз­мож­но да се уго­ди на Бо­га (Евр. 11:6). Вя­ра­та ни тряб­ва да бъ­де ис­к­ре­на, дъл­бо­ка, твър­да, за да бъ­де дви­га­тел на бла­го­да­тен еван­гел­с­ки жи­вот. Тя тряб­ва да се раз­к­ри­ва в доб­ри де­ла, за­що­то вя­ра­та без де­ла е мър­т­ва (Иак. 2:17).

При­мер на дъл­бо­ка и не­по­ко­ле­би­ма вя­ра виж­да­ме в пър­ва­та хрис­ти­я­н­с­ка об­щи­на. Ето как­во че­тем за нея в Де­я­ния апос­тол­с­ки.

„А мно­жес­т­во­то по­вяр­ва­ли има­ха ед­но сър­це и ед­на ду­ша; и ни­кой ни­що от имо­та си не на­ри­ча­ше свое, но всич­ко им бе­ше об­що. Апос­то­ли­те пък сви­де­тел­с­т­ва­ха с го­ля­ма си­ла за въз­к­ре­се­ни­е­то на Гос­под Иисус Хрис­тос и го­ля­ма бла­го­дат бе­ше вър­ху тях всич­ки. По­меж­ду им ня­ма­ше ни един, кой­то да се нуж­дае; за­що­то, ко­и­то при­те­жа­ва­ха зе­ми или къ­щи, про­да­ва­ха ги и до­на­ся­ха це­на­та на про­да­де­но­то и сла­га­ха пред но­зе­те на апос­то­ли­те; и се раз­да­ва­ше все­ки­му спо­ред нуж­да­та“ (4:32-35). „И все­ки ден еди­но­душ­но прес­то­я­ва­ха в хра­ма и, пре­ло­мя­вай­ки по къ­щи­те хляб, хра­не­ха се с ве­се­ло и чис­то сър­це, ка­то хва­ле­ха Бо­га и ка­то бя­ха обич­ни на це­лия на­род. А Гос­под все­кид­нев­но при­ба­вя­ше към цър­к­ва­та та­ки­ва, ко­и­то се спа­ся­ва­ха“ (2:46-47).