Църквата постоянно ни напомня: както първият човек, Адам, лишил всички хора от рая, като ял забранения плод от дървото, така и вторият Адам, Христос, ни върнал това достойнство чрез смъртта Си на кръстното дърво. Той ни върнал рая и, по думите на апостол Павел, ни оправдал. И в кръщението ние получаваме началото на този, така да се каже, оправдателен процес.
Означава ли това, че след като бъде кръстен, човек може да се успокои и да живее спокоен живот, без да се тревожи за нищо? Не. Това означава, че човек е получил оправдателна присъда и е приел задължението да продължи да живее според Божията воля: да изпълнява Неговите свети заповеди, да върши добри дела и да практикува вярата. А това вече е голям подвиг, защото всеки кръстен човек се сблъсква с изпитания и изкушения. Врагът изкушава, светът изкушава със своите съблазни, а и нашата собствена плът ни изкушава. Нашето тяло, обичано и скъпо за нас, също силно изпитва вярата ни. Затова трябва да се стремим към трезвомислие.
А какво се случва, ако липсва трезвомислие? Възникват ужасни състояния. В Посланието до римляните, в първа глава, апостол Павел описва големи грешници, изпаднали в ужасни пороци. Защо се е случило това? Той пише: „понеже се не опитаха да имат Бога в разума си“, Бог ги е предал на развратен ум – да вършат непристойни дела. „Бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба; пълни със завист, убийство, разпри, измама, злонравие; бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно, че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат“ (Рим. 1:28-32).
Всеки от нас може може да се огледа в този списък като в огледало и да се запита: „А има ли в мен нещо от тези страсти и грехове?“ Мисля, че всеки ще намери немалко познати неща. Но ключът към това, което се случва и как да се избавим от него, вече е посочен по-горе: нужно е „да се погрижим да имаме Бога в разума си“.
А какво – да се погрижим за това? Отговор ще намерим по-нататък, във втората глава на същото това послание: „слава и чест и мир всекиму, който прави добро, първом на юдеин, а сетне и на елин; защото Бог не гледа на лице (Рим. 2:10-11). То ест необходимо е постоянно да се стремим към добри дела и да пазим в ума си страх Божи. Именно страхът Божи и вършенето на добро ще ни предпази от тези страшни падения и съблазни, за които пише апостолът.
В онези времена те били ужасни, а сега е многократно по-страшно. Светът днес е още по-покварен и за нас, християните, е много по-трудно да се изправим пред всички предизвикателства на този вече загиващ свят. Но трябва да се борим. И Бог ще ни държи отговорни не толкова за самия грях, колкото за факта, че сме съгрешили и не сме се покаяли, не сме се съпротивлявали на греха, а сме се съгласили с него. За това ще ни се търси строга сметка.
Затова ви призовавам: борете се с греховете и съблазните с всички сили, и особено със страстите – т. е. с вкоренените навици. Когато грехът стане навик и втора природа на човек, това е страст. Преодоляването ѝ може да бъде изключително трудно, понякога почти невъзможно. Ако човек е свикнал да лъже, как може да стане честен? Трудно. Ако е свикнал да краде, той, може и да е порядъчен по душа, но все пак има нужда да открадне нещо, иначе ще се чувства не на място. Или страстта да се скараш с някого, или да завиждаш, или да съдиш – това вече не е просто провинение, а истинска страст. С тази страст, разбира се, трябва да се борим.
Нека се борим със страстите си с всички сили. Господ Бог да ни помага в това. Нему подобава слава сега и винаги, и во веки веков.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев