В името на Отца, Сина и Светия Дух!
Днес в евангелското повествование чухме историята за това как нашият Господ и Спасител Иисус Христос изцелил слугата на капернаумския стотник (вж. Мат. 8:5-13). Този стотник бил римлянин и следователно езичник. Стотникът бил чувал много за пророка от Назарет, който вършел чудеса. Той винаги се отнасял много внимателно към нуждите на местната синагога. Гражданите го уважавалиа. И ето, слугата му се разболява. Когато медицинското лечение се оказало неефективно и смъртта вече била готова да сграбчи нещастния човек в ледените си обятия, стотникът помолил Иисус от Назарет да изцели слугата му. Господ му обеща да дойде и да изцели болния.
„А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра“ (Мат. 8: 8-10).
В този момент слугата на стотника оздравял.
Отново и отново, с този евангелски откъс, Църквата ни връща към въпроса за вярата.
Какво представлява вярата?
От една страна, това е отношението на човека към Бога, т. е. как човек решава за себе си въпроса за Божието битие: дали съществуването на Бога или не – и как устройва живота си във връзка с това.
От друга страна, вярата е определена догматическа система, вероучение, което е основа на Църквата и което ние трябва да постигаме през целия си живот, за да знаем как да живеем правилно, като християни.
За каква вяра става дума в това евангелско повествование?
Днес не говорим за догматическа система, за вероучение, а за отношението на човек към Бога. Църквата ни призовава да се замислим как се отнасяме към Бога, върху какви принципи изграждаме живота си.
Виждаме, че стотникът не само признава съществуването на Бога, не само се съгласява, че Бог съществува, но и вярва в Бога. Това е много важен момент, който всеки трябва да разбере сам.
Често се чува: „Ами да, Бог съществува; аз вярвам в Него в душата си, имам вяра в Него в душата си...“ И дотук свършват всички тези празни приказки.
Човек не може да ски приписва никаква заслуга или достойнство от факта, че Бог съществува и че той го признава. Бог съществува и без човека. И дали той го признава или не, е без значение. Но опитът показва, че когато възникне екстремна ситуация, такава вяра не работи. Тя е мъртва и не дава на човек силата да издържи на удар, не дава силата да се изправи пред проблем и да го разреши.
За каква вяра тогава говори такъв човек?
Всичко това са празни приказки, опит да се оправдае нежеланието на човек да бъде в Църквата, да посещава храма, да приема правилата и установленията на Църквата, да се ползва от благодатните дарове, които са изобилно се преподават в църковните тайнства и които дават на човек силата да живее. Такава вяра в Свещеното Писание се нарича бесовска: „И бесовете вярват и треперят“ (Иак. 2:19).
Признаването на съществуването на Бога, скъпи мои, не е достатъчно! Трябва да се доверим на Бога!
Стотникът се моли за роба, за слугата, за този, когото въобще не считали за човека в тези времена. Този римлянин-езичник, воин, човек груб и практичен, жесток, умеещ, може би, да борави само с копие или топор, се моли за своя слуга…
Ето истинска вяра в Бога, истинска любов към ближния. Ето пример за всички нас.
Сам Господ се удивлява: „Истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Мат. 8:10-12).
В тези думи на Спасителя се съдържа предупреждение към всички нас, християните: ако ние не се издигнем на висотата на своето християнско достойнства, тогава първи ще влязат в Царството Божие други, а ние, считащи себе си за християни, за „наследници Божии, сънаследници на Христа“ (Рим. 8:17), не ще попаднем там… Нещастни сме ние, ако тези страшни думи на Спасителя бъдат отправени към нас: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат“ (Мат. 23:13).
Как да го затваряме, как не допускаме?
Не го допускаме с нашия безполезен, напълно нехристиянски живот, защото хората, виждайки недобрите ни дела, не прославят нашия Небесен Отец (вж. Мат. 5:16).
Но, скъпи мои, ако ние сега всички заедно се намираме в този храм и се молим, значи не сме чак толкова лоши. Нали?
Това означава, че дори едва-едва, дори съвсем малко, но светлината на Божествената искра все пак съществува в нас. Всичко, което е необходимо от наша страна, е желанието и решителността да не сподавим или угасим тази искра в себе си. И Господ, виждайки нашето желание и нашата решителност, ще разпали отново тази искра на Своята благодат в нас. И ние ще станем истински християни, носещи в себе си божествен мир, спокойствие и радост, и затова ще има мир, спокойствие и радост в нашите семейства, в нашия град, в нашата държава. И това е истината!
Пожелавам на всички нас Господ да ни даде разбирането, силата и смелостта да бъдем християни, да ни дари такава пламенна, жива и непоклатима вяра, която да отвори Небето не само за нас и да донесе Божието благословение не само върху нас, но и върху всички, които са близо до нас, които очакват тази помощ, тази Божествена благодат от нас. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев