В днешното евангелско четиво ние чухме разказа за това при Господа дошли хора и донесли на носилка парализиран. И Господ, като видял, както казва апостол Матей, вярата на тези, които донесли нещастника, казва на разслабления: „Дерзай, чедо! Прощават ти се греховете“, и ГО изцелил. В това повествование нашето внимание винаги се спира на самия факт на изцелението, на юдеите, които се възмутили от думите на Спасителя „прощават ти се греховете“. Как човек може да си присвои това, което принадлежи на Бога – прощаването на грехове? А Господ, виждайки лицемерието на юдеите, попитал: „Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи? „Но за да разберете, - казал Господ, обръщайки се към околните, - че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове“, Той казва на нещастника: „Стани, вземи одъра си и ходи“. И този тръгнал.
Тъй като вниманието ни е насочено предимно към диалога на Христос с фарисеите и станалото изцеление, често пропускаме фразата: „Виждайки вярата им, Той каза на разслабления...“ Чия вяра? Вярата на тези, които довели нещастния човек при Спасителя. Сигурно е било трудно да се носи болният, но ако хората предприемат подобни действия, е съвсем очевидно, че са убедени в изцелението, че имат вяра.
Изненадващо, в този разказ не се казва нищо за самите тези хора. Не знаем кои са били те: роднини, близки, познати или може би просто добри хора. Нито пък се казва дали са молили Господ да изцели разслабления или не. Най-вероятно не са молили – тоест, не са се обръщали към Иисус Христос в молитва. Тогава защо Господ, виждайки тяхната вяра – не вярата на болния, а тяхната – го изцелява? Понеже самата постъпка е твърде показателна. Тези, които помагат на другите, особено в трудни обстоятелства, го правят в огромното мнозинство от случаите без никаква лична изгода. Те действат от сърце, про зова на своята съвест – нали не може да извършиш такава постъпка, без да почувстваш болката и страданието на нещастните.
В тази постъпка действително се проявява това, което бихме нарекли, на съвременен език, солидарност със страданието на нещастните. И в отговор Господ изцелява разслабления, защото тяхната постъпка акт е по-силни от всяка молитва. Иначе казано, това е и молитва, но изразена в порива на сърцето, в любов, в състрадание, в конкретни усилия, насочени към изцелението на болния. В ежедневието ни хората често получават нещо от Бога чрез посредничеството на другите. Това се отнася особено за децата, защото родителите водят своите младенци в храма, за да бъдат причастени. Младенците още не могат да ходят, не могат сами да идват в църква, но родителите ги водят за причастие и самият акт на довеждане на младенеца е вече молитва към Господа за здраве, за помощ, за да излее Господ да излее върху него Своята милост. Самият младенец не осъзнава, както не е осъзнавал разслабленият, какво се случва в този момент, но върху децата, доведени в храма, се излива изцеляващата и укрепваща Божествена благодат според вярата на тези, които са ги довели - бащи, майки, баби или дядовци.
Същото се случва, когато родители на вече поотраснали деца започват системно да ги водят в храма, на неделно училище. Господ способства за духовното възрастване на младенците и отроците, защото в храма ги довеждат тези, които ги обичат, които са съединени душевно с тях, които със своите постъпки изразяват своята вяра в Бога и своята молитва.
Но не само това, което се съдържа в днешния евангелски разказ, можем да отнесем към родителите и онези, които се грижат за децата. Нима не се случва същото, когато се грижим за разслаблените? Днес има много разслаблени – не физически парализирани, а духовно парализирани. Огромна част от нашия народ е в известен смисъл парализирана – липсва им духовна сила, няма искрена вяра, няма лична молитва. Трябва ли тези хора да погинат? В края на краищата трябва да има някой, който ще ги води към Христос. Това е задачата на искрените вярващи, на активните членове на Църквата. Трябва да водим нашите парализирани съвременници към Христос. Трябва, чрез подвига на живота си, като посвещаваме време и енергия на другите, да ги доведем към Христос. И чрез нашата вяра Господ ще изцели това множество разслаблени.
Не е ли в това мисията на Църквата – да доведе разслаблените при Христос? Не трябва ли цялата ни енергия, всичките ни молитви, всичките ни мисли да бъдат насочени към това? Към това трябва да бъде насочено нашето внимание – да доведем разслаблените при Христос, за да получат сила, да се изправят и да ходят. Да вървят самостоятелно, без каквито и да е опасни и греховни внушения отвън, да вървят според гласа на съвестта си и вярата си по пътя към Бога и, следователно, към щастлив и мирен живот тук, на земята. Понеже вярата дава на човека вътрешен мир, а вътрешният мир е синоним на човешкото щастие.
Затова днешният разказ е предизвикателство към всеки от нас: и към родителите, които пренебрегват духовното израстване на децата си, и към всички миряни, особено към тези, които имат възможността да приведат някого към Христос, но бягат от тази отговорност. Предизвикателството към цялата Църква е: да обърне внимание на това, което е най-важно днес, най-главното, защото ако няма разслаблени сред нас, тогава ще съумеем да постигнем всичко, всичко ще бъде по силите ни, включително решаването на всеки проблем – икономически, научен, технически. Защото духовно съсредоточеният и концентриран човек, живеещ в система от истински ценности, е способен да измени света.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев