Това, което отличава православния журналист от останалите представители на професията, е, че той е първо православен и едва след това – журналист. Неговата православна вяра изцяло определя неговия светоглед, смисъла и целта на живота му, моралната му етика като личност и член на обществото, както и неговите приоритети. Накратко – ние сме Божии творения. Създадени сме по Божий образ и с призвание да постигнем богоподобие, имайки за върховен Идеал Богочовека Христос. Целият ни земен живот е подвиг и усилие да уподобим себе си на този Идеал. Наш основен приоритет е даденият ни от Христос завет: „Търсете първом царството на Бога и Неговата правда“ (Мат. 6:33) – тоест Царството на любовта и мира. И този приоритет трябва да ни ръководи във всичките ни дела, в това число и в нашата журналистическа работа.
Това означава, че за православния християнин журналистиката не е изолирана от останалия му живот. Той не оставя вярата си пред вратата на редакцията, за да влезе вътре просто като светски „професионалист“. Вярата му е това, което определя неговото разбиране за човека, за истината, за доброто и за отговорността. Той знае, че човекът е Божие творение, но и че докато сме в плът, всички сме повече или по-малко увредени от греха. Знае също, че самият той е несъвършен, че води постоянна борба със своите страсти, слабости и недостатъци и че „без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан. 15:5). Именно това съзнание изисква от него особено внимание към другия и изключително смирение по отношение на собствената му преценка.
Журналистиката е просто служението, което Бог ни е възложил на определен етап от живота ни, редом с другите наши служения и роли – като родители на нашите деца, деца на нашите родители, съпрузи, приятели, съседи, служители и граждани. Тя е полето, на което Бог ни е поставил, за да развиваме талантите, които Той е вложил в душите ни и които сме призвани да умножаваме, за да дадат те много и добри плодове.
Ние сме хора на словото. Наш инструмент за работа е словото, а то, според православната ни вяра, има Божествена същност и начало. Казано е: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог“ (Иоан 1:1).
За православния християнин журналистиката не е просто занаят, професия, тя е служение. А всяко служение трябва да бъде за полза на ближния и за слава Божия!
Ръководи за нас на първо място трябва да са любовта към Бога и към ближния. Сам Господ ни казва, че „на тези две заповеди се крепи целият закон и пророците.“ И „Друга заповед, по-голяма от тези, няма.“ (Марк. 12:31).
Именно от тази любов естествено произтичат и всички професионални добродетели на православния журналист: истинността, честността, дълбокото внимание към човека и смирението. В светлината на тази любов негово основно правило става въздържането от осъждане, от клевета, от злепоставяне и от празнословие – изобщо от всяко слово, което би могло да нарани ближния или да внесе ненужно разделение.
Върховната мярка и идеал за подражание във всичко това за нас трябва да бъде единствено Христос. Православният журналист е призван да бъде смирен Божий служител на полето на благовестието и постоянно да помни думите на свети апостол Петър: „Говори ли някой, нека говори като Божии думи; прислужва ли някой, нека прислужва по силата, която Бог дава“ (1 Петр. 4:11).
В това отношение трябва ясно да подчертаем, че православната журналистика няма и не бива да има нищо общо с т.нар. „четвърта власт“, която светското общество приписва на медиите. Светското разбиране за журналистиката често е свързано с упражняването на власт, на влияние в обществото, раздаването на присъди и стремежа към социален контрол. За разлика от него, православното разбиране изцяло отхвърля тази парадигма на доминирането. Ролята на православната журналистика е същностно различна – тя е диакония, „прислужване“, отговорно и благодатно служение на Бога и на хората.
Лично аз винаги съм усещала това служение като огромна отговорност – понякога дори плашеща. Такава огромна отговорност не може да бъде носена само със собствените ни сили и професионални умения. Необходима е постоянна молитва Бог да ни вразумява, напътства, вдъхновява и ръководи във всичките ни дела. Моля се постоянно това мое служение да бъде за спасение, а не за погибел – както на мен самата, така и на хората, които то засяга, да бъде за полза на Църквата и за слава Божия.
Истинската обективност на православния журналист е вярност към Истината – Христос. Моето разбиране за обективност е такова: обективна е вярата – тя ни е дадена от Бога, а не е плод на човешко мъдруване. Човешките виждания и разбирания по презумпция винаги са белязани от субективност. Ние можем да имаме моята истина, твоята истина или неговата истина, но отвъд всички наши човешки виждания и субективни представи за истина стои Божествената Истина – Онзи, Който казва за Себе Си: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).
Нашето човешко виждане за истината е повече или по-малко увредено, изкривено поради личното ни несъвършенство. Ние сме като огледало, което е изкривено от страстите, слабостите и несъвършенствата ни, и затова няма как да отразява нещата напълно истинно. Истинно вижда нещата само Бог. Той гледа на нас и на всичко през очите на съвършената, безусловна любов, защото „Бог е любов“ (1 Иоан. 4:8) и Господ е Истината. Ние, като увредени от греха и ограничени човеци, познаваме тази Истина дотолкова, доколкото сме се доближили до Бога в своя личен духовен живот; доколкото сме отобразили в себе си Идеала – Христос, и сме придобили заповяданото ни богоподобие.
Това изисква и много смирение. Да знаем, че нашата собствена преценка не е абсолютната мярка за нещата, че можем да грешим, че не познаваме сърцето на другия и че не можем да поставяме себе си на мястото на Бога.
Разбира се, когато съобщаваме факти, трябва да бъдем честни и добросъвестни. Но отвъд професионалното изискване за точност стои много по-дълбокият въпрос: служи ли нашето слово на Истината и на Любовта?
Не мисля, че православната журналистика трябва непременно да има някакъв специален или изкуствено „църковен“ език, понятен само на нас църковен жаргон. Това, което прави една журналистика православна и църковна, не са темите и терминологията, а какъв дух носи словото ни.
Св. апостол Павел ни казва: „Никаква гнила дума да не излиза из устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите“ (Еф. 4:29). За мен това е важното. Нашето слово трябва да бъде истинно, чисто, смислено и отговорно. То трябва да просвещава, да облагородява, да утешава, да насърчава към добро. Затова трябва да се пазим от словоблудството и празнословието, от сензационността, от клюката, злепоставянето, подигравката, осъждането и от всичко, което разпалва страстите и противопоставя хората. Можем да кажем нещо фактически вярно, но думите ни да послужат за съблазън.
В днешната пренаситена информационна среда не бива и ние да допринасяме за девалвацията на словото. Трябва да ценим думите – да ги подбираме с внимание, да ги изричаме с внимание, да ги изслушваме с внимание. Длъжни сме постоянно да си даваме сметка за мощното въздействие, което те имат върху мисленето, нагласите и живота на хората. Огромна е отговорността на онези, чийто глас достига до хиляди и стотици хиляди хора, отичайки в техните умове и сърца. Ето защо трябва да бъдем изключително внимателни какъв пример представяме на читателите, зрителите и слушателите. Моят апел към всички, които се занимават с журналистика, винаги е бил: все повече да се стараем да спираме вниманието си върху добрия пример – върху онова, което насочва, вдъхновява и насърчава човека към доброто.
Към теми, свързани с конфликти, скандали или критики срещу Църквата, православният журналист трябва да подхожда с грижа да не изобличава и да не съди когото и да било – още по-малко пък да раздава присъди на духовно лице. За всички християни важи Господнята заповед: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ (Мат. 7:1–2). Православните журналисти не правят изключение и професионалните им ангажименти не могат да служат за оправдание на съденето.
Грижата за каноничния ред и изправянето на проблемите в Църквата е изцяло във властта и правомощията на архиереите. Православният журналист е призван да подхожда към конфликтите със стремеж да ги разрешава, а не да ги ожесточава; да гаси страстите, а не да ги разпалва. Негова задача е смирено, честно и аргументирано да отговаря на критиките, като разяснява реалните обстоятелства. И… Да, ние, християните, не сме съвършени. Не претендираме, че сме постигнали заповяданото ни съвършенство. Земната Църква не е общество от светии, а болница – общност от увредени хора, които в една или друга степен са подвластни на човешки слабости, на гордост, гневливост, нетърпение или алчност. Но нашата журналистика трябва да лекува и примирява, а не да раздира Христовото тяло. Ако помним, че собственото ни виждане също е ограничено и може да бъде изкривено от личните ни страсти, това ще ни направи много по-внимателни, когато говорим за грешките на другия. Ние не сме Бог и не виждаме тайните на човешкото сърце. Затова и в най-острите спорове православният журналист трябва да остане Христов миротворец.
Слава Богу, в България вече има достатъчно синодални, епархийски и енорийски църковни медии – както печатни, така и електронни. Казвам това и от позицията на човек, който много добре помни времето, когато такива възможности практически липсваха. Българската православна църква прави достатъчно в това отношение. Богословският факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ също има своя принос със своите магистърски програми и възможности за широка богословска подготовка.
Разбира се, Църквата има нужда от хора, които познават и обичат Църквата, участват в нейния живот, познават православната вяра, но същевременно умеят да говорят и на съвременния човек чрез съвременните средства за комуникация. Необходимо е да се насърчава подготовката на такива хора и да им се дават възможности да свидетелстват чрез словото – както в традиционните медии, така и в дигиталното пространство. Академичните среди също могат да имат своя принос, като създават възможности за среща между богослови, журналисти и специалисти по комуникации.
Но що се отнася до ролята на един или друг православен журналист, неговия авторитет, тежест, популярност в обществото и непреходността на делото му – това вече не е въпрос само на институционални стъпки. Това е преди всичко въпрос на личен християнски морал и будна християнска съвест. Най-важното е самият православен журналист да осъзнае какво му е поверено. Да си човек на словото е изключителна привилегия, но и отговорност пред Бога.
Затова най-важната стъпка според мен е да възпитаваме у себе си и у бъдещите православни журналисти именно това съзнание: че словото е дар, че всяка дума има значение и че в крайна сметка не служим на собственото си его, на собствените си амбиции или на собственото си виждане за истината. Служим на Истината – Христос. Това е огромна отговорност. Но ни утешава и крепи обещанието на Спасителя: „Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас“ (Мат. 10:20). Ако сме Христови, ако Него имаме за Идеал и живеем според Неговия закон, това дело ще даде своя добър плод.
И моята молитва е това дело да бъде за спасение, а не за погибел – както на мен самата, така и на хората, които то засяга по един или друг начин; да бъде за полза на Църквата и за слава Божия.