Евангелският откъс (Лука 8:26–39), който се чете в 22-рата неделя след Петдесетница, на пръв поглед е ярка история за чудото. Христос изгонва легион от бесове в стадо свине, освобождавайки нещастния, обладан от демони човек. Ние, съвременните християни, обикновено съчувстваме на изцеления човек и мислено осъждаме гадаринците, които са помолили Христос да си тръгне. Но какво ще стане, ако нашата реакция днес беше толкова странна, колкото тяхната? Ами ако тази история разкрива много по-дълбок и по-неудобен пласт истина за самите нас?
Често възприемаме духовната борба като нещо абстрактно: „борба със страстите“. Но тук тя е представена с конкретика. Обсебеният е грешник. Той е лишен от всичко човешко: дом, дрехи, име. Неговото „аз“ е напълно поробено от друго начало, говорещо чрез неговите уста. Пределната степен на разпада на личността е илюстрация на това, в какво злото превръща човек, когато той му се отдаде напълно. Разпознаваме ли себе си в това? Може би не в същата степен, но не ни ли правят понякога нашите собствени „легиони“ – натрапчивите мисли, мъчителните навици, поглъщащата душата гордост – чужди на самите нас, лишавайки ни от вътрешен мир и здрав разум?
Най-интересното и нелогично в тази история са икономическите и социалните последици от изгонването на бесовете. Демоните, получили позволение, унищожават стадото свине. И тогава настъпва повратна точка. Жителите на града са обзети от „голям страх“. Въпреки че изглежда би трябвало да се радват за изцеления си брат, те са обзети от страх от Силата, която е нарушила обичайния им порядък и е нанесла материални щети. Светът им е бил подреден и предвидим. Имало е бесноват човек в гробището – и ние го избягваме; има стадо свине – и това е нашият доход. Сега всичко е обърнато с главата надолу. Появила се е Сила, за която човек, дори най-падналият, е по-ценен от цяло стадо, по-ценен от икономическата стабилност.
Именно този избор на Христос – ценността на една душа пред благополучието на тълпата – се оказва неприемлив. Тяхната молба да „си тръгне“ е страх, подсъзнателно отхвърляне на Бога, Който идва да подкопае статуквото им, а не да го освети. Той ги поставя пред неудобна дилема: вашето благополучие или спасението на вашата душа? И те, подобно на богатия юноша, за съжаление, избират първото.
Колко често ние, вярващите, копнеем за уютно, комфортно християнство от Бога, такова, което би ни помогнало да се носим по течението, без да изисква радикална преоценка на ценностите? Готови сме да се молим за здраве и успех, но се плашим, когато Христос сякаш изисква да „унищожим свинете си“ – това, което ни е скъпо, но пречи на спасението: греховни привързаности, източници на нечестни доходи, удобно безразличие, гордост. Бихме предпочели Той да ни изцели, като същевременно остави основите на нашия „разумен“ свят непокътнати. Но Христос никога не действа на парче. Той изцелява обладаните и с този акт разкрива раните на цялото общество. Изцеленият човек обаче получава изненадваща заповед: да остане. Той трябва да се върне в самия свят, който се е страхувал от него, и да стане живо свидетелство. Неговата проповед е разказ за „това, което Бог е направил за нас“. Неговият преобразен живот е единственият аргумент за онези, които са прогонили Христос.
Тази история ни учи, че срещата с Христос е свързана с избор и риск. Тя може да изисква жертва, да изглежда неудобна и дори разрушителна за установения ни начин на живот. Това е и единственият път към истинско изцеление и онзи „здрав разум“, който се дава не от света, а само от Бога.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев